Николай Райнов - Неволя и богатство (Татарска приказка)

Когато свършил угощението и гостите се разотишли, търговецът запитал селянина:

— Как се замогна за такова късо време, братко? С търговия ли спечели толкова пари, или ограби някого?

— Не улучи, брате. Ни с търговия, ни с обир. Мене ми пречеше Неволята и докле се отърва от нея, много патих.

И той му разказал как Неволята вървяла по петите му и го дебнела деня и нощя; как го накарала да тръгне с нея по кръчмите и да пропие всичко; как заложил и дрехи, и имот, додето му останало само едно тяло и една душа; как след това — като видяла, че няма вече нищо за залагане — Неволята му показала трапа с парите, как — най-сетне, — след като натоварил жълтиците, той накарал Неволята да влезе в трапа и я похлупил с тежкия камък, та се отървал от нея завинаги.

Завистливият брат си помислил:

„Ще отида накрай полето и ще пусна Неволята. Нека се върне тя при брата ми и нека го опропасти, та да ми се не надува с богатството си.“

На заранта той изпратил жена си в града, а сам се запътил към оброчния камък. Стигнал там, напънал се и отместил камъка, па се надвесил да види в трапа ли е Неволята. А тя като дявол скочила изведнъж и му се яхнала на гърба, па се стиснала за него.

— Това ли се казва приятелство? — писнала тя с тънкото си гласче. — Аз ти показах жълтиците, а ти ме зарови, за да умра от глад. Сега вече няма да се откъсна от тебе. Ни за миг няма да те изпускам.

— Слушай, Невольо! — рекъл изплашено търговецът. — Ти имаш грешка. Аз не съм те затварял в тоя трап. Аз те виждам за пръв път.

— Хайде де! Недей лъга! Ти си, ти!

— Не съм, кълна ти се, че не съм аз.

— Ами кой друг ще е?

— Брат ми. Той ми разказа всичко и аз дойдох да те пусна.

— Лъжеш, хитрецо! Ти веднъж вече успя да ме измамиш, но втори път няма да ти се дам. Каквото щеш, приказвай, не слизам от гърба ти. Хайде отнеси ме в кръчмата, че ми е загоряло гърлото.

Търговецът се направил на глух. Отишъл си право вкъщи. Неволята му не слязла от гърба и там. Никой не я виждал, никой й не чувал гласа освен оня, който я носел на гърба си. Тя постоянно повтаряла да я отнесе в кръчмата, но той — като помнел братовите си думи — не я слушал.

На другия ден заранта дошли хора и казали на търговеца, че един кораб, натоварен с негови стоки, потънал в морето. Тогава богаташът решил да отиде за пръв път в кръчмата — дано забрави скръбта си. Там Неволята слязла от гърба му и почнала да пие и да яде с него. Много пари изгуляли те тая нощ.

На сутринта съобщили на търговеца, че наводнение отвлякло големия му чифлик заедно с едрия и дребния добитък. На мястото останали развалини. Още по-тежко станало на търговеца. Но Неволята го утешила: и този път го подмамила да отиде в кръчмата.

Загубите идвали една през друга, една от друга по-големи. За късо време богатият търговец обеднял. Той вече не излизал от кръчмата. Пиел, залагал и за всичко слушал гласа на Неволята. Най-сетне се отчаял: решил да се обеси.

Отишъл той при жена си и й казал какво намерение има. А тя му рекла:

— Щом е виновна за всичко Неволята, защо се не отървеш от нея? Нали видя: брат ти се отърва от Неволята и му тръгна на добре. Махни от себе си тая пуста Неволя!

А тя, като чула тия думи, още по-силно се стиснала за шията на търговеца.

— Не ме пуска, невясто, не ме пуска. Как да се отърва от нея, като се е стиснала на шията ми? Намислих да се обеся, та и нея ще стисна с въжето — да умре. Поне на вас с децата тогава ще тръгне.

Като чула това, Неволята скочила от гърба на човека, па се хванала за дрехата му. Тогава той намислил една хитрост. Излязъл на двора и отсякъл два дъбови клина. Единия от тях забил яко от едната страна на главината на едно колело. Неволята гледала и не разбирала що прави. Той вдигнал на рамо колелото, взел и другия клин и брадвата, па тръгнал към реката.

— Що си намислил да правиш? — попитала Неволята. — Да нямаш намерение да се давиш?

— Улучи — казал търговецът.

— Ами защо ти е това колело?

— Ще си оставя на него дрехите. След като се удавя, защо ще ми са дрехи?

И той си съблякъл горната дреха, па я оставил на колелото. А Неволята рекла:

— Щом си намислил и тъй да се давиш, поне да отидем в кръчмата, та да изпием тая дреха.

— Слушай, проклета Невольо! Досега каквото си казала, все съм бил готов да го изпълня. А ти ни веднъж не си ми угодила.

— Добре. Кажи що искаш!

— Хайде да поиграем на криеница.

— Да поиграем.

— Ти замижи, а аз ще се скрия.

Неволята замижала, а търговецът се пъхнал под колелото и си наметнал отгоре дрехата. Неволята го намерила бързо.