Николай Райнов - Харун ал Рашид и съдията (Арабска приказка)

— Стани — рекъл халифът — и ни кажи какво имаше в ковчега, който казваш, че си бил поверил на съдията.

— Имаше десет хиляди жълтици. После…

— Какви жълтици? С моя образ ли?

— Пет хиляди с твоя светъл образ и други пет — с образа на твоя баща, премъдрия халиф ал Махди — да бъде вечна паметта му между правоверните.

— Друго?

— Тридесет рубина, едри и тежки, изсечени във вид на звезда. Петдесет елмаза, бляскави, прозрачни и без петно. Двадесет и пет сапфира, едни кръгли, други четвъртити, тъмносини. После…

И той продължавал да описва скъпоценностите, Най-сетне преминал към накитите: пръстени, гривни, обеци и други.

— Кой накит беше най-скъп според тебе?

— Един голям пръстен, украсен с едър елмаз в средата, а наоколо — с тридесет рубина и шестнадесет изумруда. Отвътре на кръжилото му има буквите О и П: те значат „Обичта побеждава“. Тоя пръстен е останал още от прадядо ми.

— Добре. Върви си сега и недей казва никому нищо.

След като търговецът си отишъл, халифът рекъл на великия везир:

— Помъчи се по някакъв начин да видиш скъпоценностите на съдията и да разбереш откъде има толкова пари.

Везирът започнал да се среща честичко със съдията. Но оня бил хитър: не се издавал. Веднъж везирът го запитал:

— Стига ли ти заплатата, която получаваш?

— Стига ми и престига — отвърнал съдията. — С парите, които бях спестил, си купих къща и чифлик. Защо питаш?

— Аз пък мислех, че тая заплата ти се вижда малка, та имах намерение да отворя пред халифа дума за тебе — дано те назначи на по-висока длъжност. Но щом казваш сам, че ти стига и престига…

— Вярно е, че казах тъй, ала аз поизлъгах малко. Нали знаеш, че хора като мене не обичат другите да ги съжаляват: затова казах тъй. Но щом падишахът може да ми даде по-висока длъжност… много ще ти бъда благодарен, ако настоиш пред него. Къщата и чифликът не са още изплатени: имам дългове.

— Тая работа може лесно да се нареди, само че трябва да ти кажа преди това нещо, което ще си остане между нас. Всички граждани са доволни от тебе, понеже си и умен, и справедлив. Аз приказвах и на халифа за тебе. Той ми довери, че търсел отдавна човек за началник на съдиите — да се допитва до него при заплетени работи. Имало мнозина, а не знаел на кого да се спре.

— Моля ти се тогава, кажи му още две-три думи за мене: дано ме назначи.

— Ще му кажа, но и ти трябва да ми помогнеш с една дребна услуга. Братовчедът на нашия господар ще се жени. Халифът иска да му подари огърлица от скъпоценни камъни за невястата. Извика всички златари, ала се оказа, че камъните им са дребни — не са, каквито ги желае халифът. Мене натовари да му намеря. Та рекох пък аз да те запитам не знаеш ли някого, който има скъпоценни камъни, но едри, по-едри от тия на златарите.

Съдията се хванал тоя път в клопката.

— Знам един човек — рекъл, — който има. Ще ги взема от него и ще ти ги донеса да ги видиш.

И той му донесъл още на другия ден скъпоценните камъни. Везирът видял, че са същите, каквито ги описвал търговецът.

— Добре, ще кажа на халифа, че съм намерил. Той ще те назначи навярно.

И наистина, халифът го назначил началник на съдиите. Съдията бил извън себе си от радост. Не знаел как да се отблагодари на великия везир за препоръката. Нали е началник на всички съдии, търговецът не ще посмее да се оплаче никому. Па и да се оплаче, къде му са свидетелите? Никой няма да му повярва. Избрал той няколко от най-едрите скъпоценни камъни, отнесъл ги на везира и му казал, че му ги подарява за спомен.

— Купих ги — рекъл — от оня приятел, за когото ти говорих по-рано.

Везирът отнесъл скъпоценностите на халифа. Повикали търговеца. Той ги познал. Но халифът му казал:

— Твоето дело още не е заведено. Ще си отидеш вкъщи и ще си мълчиш, додето не се свърши цялата работа.

А на везира поръчал да измъкне някак оня скъп пръстен, който бил останал от прадядото на търговеца.

Великият везир отишъл при съдията на гости. От дума на дума той му казал, че халифът имал намерение да смени министъра на правосъдието, но не знае кого да назначи вместо него.

— Трудното е — рекъл, — че има мнозина желаещи, и то все хора, достойни за такова място. Аз му подхвърлих няколко думи за тебе, ала той каза само, че щял да си помисли. Очевидно е, че ти имаш много съперници. Що да направим?

Съдията се замислил. Много му се приискало да стане министър. Съкровището на търговеца той отдавна вече смятал за свое собствено. Гордостта му била порасла много от деня, когато го назначили главен съдия. Властта му се видяла нещо твърде хубаво и привлекателно. Защо пък да не стане и министър? Доста е да угоди с нещо на халифа — и той ще го назначи. Решил да му подари скъпоценния пръстен.