Богомил Райнов - Господин Никой

„Вашето поведение беше предизвикателно или?…“ — повтаря въпроса си Дъглас.

„Вероятно такова им се е виждало. Макар че, както вече ви казах, не искам да се правя на герой. Просто живеех, както ми харесва, и говорех каквото ми харесва, И понеже не желая да строят социализма си на мой гръб…“

Насапунисвам главата си и отново се подлагам под душа. Едва съм смъкнал пяната, и полковникът ме посреща с нов въпрос:

„Вашият баща, мисля, е бил книжар?“

„Издател — поправям аз, леко засегнат. — Между другото, той е издавал и произведения на английската литература…“

„Аз съм американец“ — уточнява малко сухо Дъглас.

„Също и на американската; «Отнесени от вихъра», «Бабит», «Американска трагедия»…“

„Интересно — промърморва без всякакъв интерес полковникът. — Все пак не прекалявайте с къпането. Отсега нататък ще имате възможност да се къпете винаги когато пожелаете.“

Оттатък има един гардероб с много костюми и мъжко бельо.

„Опитайте този, вярвам да ви стане… Чудесно… Още малко уиски?“

Усещам чистотата на собственото си тяло почти с опиянение. Също и допира на новото хладно бельо. Костюмът ми е като по мярка. Обувките — малко по-широчки от необходимото, но това е по-добре, отколкото да те стягат.

„Не сте ли гладен? Аз лично умирам от глад.“

Отново шеметното летене в шевролета, накланящите се над нас фасади при завоите, ревът на мотора при форсирането на газта и рязкото спиране под ореола на една бяла неонова дума: „Копакабана“.

Сега лицето на полковника се разлива и чезне пред очите ми в дима на цигарата, а аз се мъча да се отърся от замайването и да проумея смисъла на фразите, произнасяни с протяжен акцент:

— Пропуснах да ви кажа, че аз не съм полковник от пехотата, а от разузнаването…

— Какво значение… — махам великодушно с ръка и си наливам чаша шампанско, като се старая да държа здраво бутилката.

— Значението е в това, че ако бях полковник от пехотата, не бих имал никаква възможност да ви помогна, а сега мога да ви предложа да работите за нас.

— Готов съм да работя и за дявола — заявявам аз не твърде тактично. — Ще работя и за дявола, стига да не ме връщате в България или в затвора.

— Ние ви предлагаме да работите не за дявола, а за свободата, господин Бобев.

— Дадено, ще работя и за свободата — кимам примирено. — Изобщо готов съм да работя за каквото и да е, само да не ме връщате обратно.

Полковникът ме наблюдава известно време мълчаливо. Устните и очите му изглеждат странно бледи дори в розовия полумрак. В ъгъла на оркестъра една тромпета и един саксофон пръскат сребристи мълнии и сластно-протяжни звуци.

— Вашите възгледи, доколкото имате такива, ми се струват по-скоро възгледите на цинизма — забелязва със суха, безцветна усмивка Дъглас.

— Познахте. Само не заемайте поза на превъзходство, защото и вашите възгледи биха били същите, ако бяхте прекарали живот като моя.

— Добре, добре — кима отстъпчиво полковникът. — И все пак вие сте имали някаква подбуда, за да избягате?

— Да, но не от рода на тая, да се боря за свободата на отечеството. Моята подбуда се нарича „Младенов“.

— Чувах вече това име. Така се казва човекът, с когото сте минали границата, нали?

— Вие очевидно знаете всичко…

— Почти всичко — поправя ме сивокосият.

— Тогава защо продължавате да ми задавате въпроси? Защото и недоверието продължава, така ли?

— Вижте, Бобев: ако недоверието продължаваше, вие щяхте и досега да се намирате в килията си. Така че смятайте тая тема за изчерпана. Аз обаче държа да чуя всичко от собствената ви уста. Такъв ми е навикът: работя без посредници.

— Чудесно — свивам рамене. — Питайте каквото искате. Аз вече свикнах да отговарям на всякакви въпроси.

— Ставаше дума за Младенов — напомня полковникът. — Що за птица?…

Блусовете са свършили. Тъмните двойки се разотиват от дансинга в розовия полумрак. Келнерът в бял смокинг се изправя до масата ни.

— Още една бутилка? — предлага Дъглас.

— За мене не, благодаря — отвръщам. — Не обичам да прекалявам.

— Чудесна привичка — съгласява се полковникът и отпраща с ръка келнера. — Та що за птица е, казвате, тоя Младенов?

— Важна птица… Имам предвид в средите на бившата опозиция. Лежал е в затвора. После го пуснали. Случайно се запознахме в кварталната кръчма. Сприятелихме се. Умен човек, някогашен министър, а сега слязъл до нивото на кръчмарски политикан. „Ако успея да мина границата, ще стана асът на парижката емиграция“ — каза ми веднъж. „Че мини я, кой ти пречи?“ — отвърнах. „Нямам канал.“ „Може да се уреди — казвам, — но при едно условие: да вземеш и мене.“ Така сключихме договор.