Богомил Райнов - Господин Никой

— Защо да съм мръсник? Защото ми е омръзнала? Харчи ми паричките, а рисковете остават за мене. Ако мъжът й надуши, в цял Париж няма да си намеря място.

— Ти не дрънкай повече, щом не искаш да надуши — съветвам го.

— И все пак ти, братче, ме съмняваш… Повече от месец без мадама…

— Викат те на телефона — съобщава ми „българинът“.

Тръгвам към кабината, додето „българинът“ говори на Тони:

— Твоят дискур вече три часа продължава бе. Ама че си и ти фатигантен.

В мембраната прозвучава гласът на Младенов:

„Емиле, ти ли си?… А бе току-що пристигна щерка ми от България… Един вид: радост в къщи… Не можеш ли да прескочиш да се видим?… Именно: сега, веднага.“

Ето ти и мадама.

Мадамата, изглежда, е намерила време да се преоблече и освежи от пътуването, защото видът й е доста привлекателен. Знаех смътно, че Младенов има някаква дъщеря от жена си, с която отдавна е разведен. Беше ми и споменавал, че правела опити да се измъкне от България посредством някоя групова екскурзия. Не допусках обаче, че дъщерята е толкова привлекателна, може би защото имах предвид физиономията на бащата.

— Ето я моята Лида — казва Младенов, след като ме е въвел в познатия, разхвърлян, както винаги, хол. — Запознайте се.

Запознаваме се. Лида сяда, запалва цигара от една полусмачкана и почти празна кутия „Слънце“ и кръстосва крака, като оголва бедрата си над чорапите. Бедрата са хубави, но преднамереността на жеста дразни.

Като казах, че дъщерята е привлекателна, аз малко излъгах. Въпреки стройното тяло, тънкия кръст и хубавото лице с големи кафяви очи, в това момиче или в тая млада жена има нещо отблъскващо и аз го разбирам при номера с голите бедра. Отблъскващото е в прекалено щедро начервените устни, в прекалено прямия до наглост поглед, в прекалено високо вдигнатите от специалния сутиен гърди, които и без тоя постамент са достатъчно едри, изобщо в целия този вид, който говори, че сме минали през огън и вода, нищо не може да ни учуди и на всичко сме готови.

Аз не съм моралист и пет пари не давам за тия неща, но ако ще се фукаме с това, че сме врели и кипели, трябва на върха на обществената йерархия да поставим курвата. Затова щерката не ме сащисва с вида си, а само ме изстудява и аз бързо я класирам в графата на ония още зелени нимфоманки от кафенетата, гледащи на една любов горе-долу като на чаша коняк. Което всъщност никак не ме вълнува, защото не мисля да се женя за нея.

Младенов не чака да се уталожи трепетът на първото запознанство и бързо минава към деловата страна на въпроса: искал много да покаже на Лида нещичко от нощния Париж, но за проклетия тъкмо тая вечер му предстояла важна среща, затова няма ли да бъда тъй любезен да изведа аз гостенката.

— Татко, какъв си!… — възклицава Лида без вълнение и очевидно само от приличие.

— Защо! Много ще ми бъде приятно — отвръщам й аз от приличие, като мисля на ума си, че старият хитрец е решил да спести за моя сметка някой и друг франк.

Оказва се, че Лида по някаква случайност е почти готова за излизане. Така че ние оставяме бащата да мисли спокойно за важната си среща и тръгваме надолу по тясното стълбище.

Сънародничката е леко разочарована от окаяния вид на моя ягуар, но затова пък бива поразена от ловкостта и бързината, с която се провираме в наплива от коли. На няколко пъти тя неволно се улавя за рамото ми, очакваща в следния миг да се блъснем и разпилеем на прах, но постепенно свиква и се успокоява.

— Вие карате като истински виртуоз! — забелязва тя, когато минаваме на два косъма от един блестящ кадилак и високомерно го оставяме зад гърба си.

Предполагах, че ще каже „вие карате факирски“, или „вие сте фамозен“.

— Тук всеки е принуден да кара така — отвръщам, — ако не иска да го псуват от всички страни и да го наричат „стара костенурка“.

— Баща ми вика, че сте страшно смел човек. Откакто сте му спасили живота, той ви смята за истински герой…

— Баща ви пресилва — прекъсвам я, като свивам рязко в една пресечка. — И изобщо героизмът, както бе рекъл някой, е само един трап, в който човек пада по недоглеждане.

— Това скромност ли е, или скептицизъм?

— По-скоро реализъм, ако трябва да използуваме речника за чужди думи. Къде бихте желали да отидем?

— Вие карате така бясно, без дори да знаете къде отиваме? — учудва се искрено Лида.

— Аз винаги карам напосоки.

Фразата също е изтървана напосоки и затова е доста лъжлива, но девойката се хваща: