Богомил Райнов - Господин Никой

Той отново поглежда часовника си и аз ставам.

— Искам да излезем някъде да повечеряме, но ще дойдат хора по работа, затова вечерята ще я отложим за друг път…

— Не се притеснявай — успокоявам го и си тръгвам.

— Ти всъщност къде си отседнал? — сеща се да ме попита Младенов, додето ме превежда през тъмния вестибюл.

— Никъде. Откъде пари, за да отсядам?

— А багажа ти?

— Багажа ли? Какъв багаж? Аз, бай Марине, две седмици съм работил в Марсилия на пристанището, колкото за да изкарам пари за път и за ей тая дрипа — отвръщам, като соча костюма си, който наистина не е блестящ по вид.

— Е, значи, все пак оправил си се някак. А колкото за хотел, до Сен Лазар има сума хотели, и то не скъпи.

— Какво е това Сен Лазар?

— Гарата Сен Лазар бе, на две крачки оттук. Питай долу, всеки ще те упъти.

— Добре де, лесна работа — казвам аз и отварям вратата.

Но на прага се обръщам и произнасям спокойно, като гледам стареца право в очите:

— А за другото бъди сигурен, че няма да оставим положението така. Всичко ще се промени и даже може би по-бързо, отколкото очакваш. Знаеш, че не съм по празните приказки.

— Знам го, мойто момче, знам го! — кимна Младенов. — Нали затова от шест месеца все за тебе си мисля!

И той ми се усмихва бащински. Но в уморения му поглед има повече неувереност, отколкото надежда.

Ако някой разчита, че ще научи от мене нещо за Париж, препоръчвам му да не си губи времето и да си купи „Синият пътеводител“. Там всичко е разказано може би малко скучно, но изчерпателно. Моят Париж няма нищо общо с оня пътеводител, дето фигурират Айфеловата кула, Обелискът, Мадлената и всички останали забележителности.

Една мебелирана как да е таванска стая, носеща импозантното название „студио“, допълнена с тясна кухня и още по-тясна баня, и рекламирана от собственика заради чудесния си изглед към цинковите покриви на града. Деветдесет и две тесни полуизтрити каменни стъпала, водещи от студиото до улицата. Самата улица с два реда саждиви, почти черни фасади и с един магазин за ортопедически механизми на ъгъла. После втора улица с хлебарница, колониал, месарница и магазин за вина. После още две улици без никакви магазини. После описаната вече Рю дьо Паради, кафенето „при българина“, помещенията, заемани от Центъра. Това е моят Париж.

Центърът се шири в огромен апартамент от шест полутъмни стаи, където в никой час на деня и годината не прониква слънчев лъч. На входната врата е поставена месингова плоча с надпис „ИМПЕКС“ — анонимно дружество, — но това е само за декорация и за да има на какъв адрес да се изпращат сметките за електричеството. Димов, Кралев и Младенов разполагат с отделни кабинети. В две стаи се помещава тъй наречената редакция, сиреч ние тримата с Тони и Милко. Последната стая е нещо средно между склад и архива. В кухнята се разпореждат Гарвана и Смока, варят при нужда кафе за шефовете и гостите им, смазват си пистолетите и обсъждат заедно събитията, доколкото могат да разберат нещо от заглавията на утринните вестници.

Смока е обикновен грубиян с червендалесто грапаво лице и речник, съставен предимно от псувни. Гарвана обаче направо ми е антипатичен. Тази антипатия е тъй органична, че е достатъчно да съгледам високата му, облечена в неизменния черен костюм фигура, за да изпитам нещо като повдигане. Той има продълговата като пъпеш глава с рядка тъмна косица на върха на темето, едър увиснал нос, който сякаш наднича в устата му, и големи жълти конски зъби, твърде често озъбени в усмивка, в която няма нищо весело. Намразих го още като го видях, и доколкото мога да съдя по държането му, се ползувам с пълна взаимност. Нещо като любов от пръв поглед, само че обратното.

Аз съм на служба вече от месец, време достатъчно, за да сложа известен ред в работите си. Наех на фантастична за мене цена споменатото студио. Купих си три костюма, готови, разбира се, защото съм на мнение, че външният вид зависи не от кройката на костюма, а от собствената ти кройка, нещо, което подсказва, че съм скроен не зле. Превърнах една от стаите на редакцията в своя канцелария, докато в другата се настаниха без възражения Тони и Милко, защото и двамата прекарват повечето си време в кафенето. Снабдих се най-сетне със собствен ягуар, купен оказион и на изплащане.

Ягуарът ми създаде известно оживление в Центъра. Димов не се въздържа да отбележи, че който дойде тук, най-първо бърза да се обзаведе с кола, та дори тая кола да е последната бракма. Тони възрази, че, напротив, моят ягуар съвсем не е бракма, а славна кола, само че в отдавна минало време. Гарвана се задоволи само да ритне калника, колкото да опита здравината му, от което каросерията едва не се разпадна. Даже Младенов ме смъмра бащински, в смисъл че по-добре да питам, преди да си пръскам парите на вятъра.