Богомил Райнов - Един наивник на средна възраст

И все пак два часа по-късно, подир импровизираната вечеря, тя ме допуска до себе си, може би защото изпитва тръпка на самота в това ново непознато място, може би защото така или иначе двете легла са все още в една и съща стая, а може би просто защото през последните дни пътят й не е бил кръстосан от някой случаен минувач.

Посолството не представлява нищо особено нито отвън, нито отвътре, както вероятно не представлява нищо особено и персоналът му. Но понеже ми е съдено да работя тук, налага се да се опозная и с обстановката, и с персонала, особено с „моя“ персонал.

— Къде е стаята на Бенет? — питам портиера, още щом влизам в приемната на посолството, точно в 9 часа.

— За какво ви е Бенет? И изобщо кой сте вие? — пита подозрително домашното куче, което, изглежда, не е съвсем в течение на идването ми.

— Аз съм новият, старче! Съветникът по културните въпроси.

„Старчето“ е не по-възрастно от петдесетте и има вид на боксьор в оставка. То застава почти в поза „мирно“, понеже също се числи към моите хора и понеже в действителност е не боксьор, а полицай в оставка.

— Бенет за жалост още го няма…

— Как така го няма? Нали почвате в девет?

— Почваме, но той по традиция си закъснява. Тук, знаете, работата не е чак толкова много, че да ни затрупва…

— Тия традиции… — почвам.

В тоя миг някой зад гърба ми произнася с лека въпросителна интонация собствената ми фамилия:

— Господин Томас?

— Вие, предполагам, сте Бенет — казвам на свой ред, като любезно предоставям десницата си на непознатия.

Аз, разбира се, не предполагам, а съм сигурен. Защото това леко навъсено лице с недоверчив израз тутакси издава човека от нашата професия, Не обичам тия афиширащи собственика си мутри. Нито тоя висок ръст, който не ти дава никаква възможност да минеш незабелязан сред тълпата.

— Къде е кабинетът ви? — питам.

— Тук, в коридора, през две врати.

— А моят?

— На горния етаж.

Информацията ме задоволява. Не винаги е удобно да си стая до стая с подчинените си. А фактът, че съм един етаж по-горе, дава основание да вярвам, че са ми запазили прилично помещение.

Уви, кабинетът, в който ме въвежда Бенет, след като изкачваме стълбата, трудно може да се нарече приличен. Той наистина е доста широк, но толкова тъмен, че се налага спътникът ми да натисне електрическия бутон, за да мога да разгледам обстановката. Отправям се към прозореца, дръпвам тюлените пердета и откривам изгледа на саждив неизмазан калкан, издигащ се само на един метър от прозореца.

— Това навярно е стаята с най-добрата гледка в цялото посолство — подхвърлям.

Обръщам гръб на очарователната гледка и погледът ми пада върху два рекламни календара, окачени на стената. Върху единия се мъдри снимка на играч на тенис, застинал в свърхестествен замах с ракетата. Снимката на втория календар е по-пищна по цветове и съдържание, защото представя ревю на голи бедра в Бродуей. Опияняващ парад, още повече че находчивият фотограф е обхванал в кадъра само бедрата, а е отрязал главите на танцувачките.

— Предходникът ми, изглежда, е бил любител на спорта и на чистото изкуство — промърморвам.

— Това не е кабинетът на вашия предходник. Това бе стаята на Адамс, аташето по печата. Но завчера Адамс заяви, че ако не го преместят в друга стая, ще заболее от меланхолия. И шефът му предложи помещението, което всъщност бе отредено за вас.

— Отлично — кимам. — Изглежда, тук капризите на вашия Адамс са закон.

— Той не е мой — изръмжава Бенет. — Той е на посланика. Пръв любимец на шефа… и на съдбата.

— И на съдбата?

— Ами не се ли сещате: универсалните магазини „Адамс“. „Който се облича у Адамс, той не следва модата, а върви заедно с нея“ и какво още беше там…

— Какво още? Двеста милиона годишен оборот.

— Вярно, ако не и повече…

— Преча ли? — раздава се зад гърба ми мек женски глас.

В стаята с леко почукване е влязла млада или почти млада жена с обещаваща външност. Това е вероятно Мери, бъдещата ми секретарка.

— Не пречите, но досаждате — изръмжава Бенет. — С тоя ваш навик да нахлувате като изневиделица…

— Мисля, че почуках преди да вляза — възразява хладно Мери.

— О, да, вие винаги чукате, но го правите тъй, че човек има впечатлението, че най-първо влизате, а после чукате.

— Долу вече някои посетители чакат за визите — съобщава секретарката по адрес на Бенет, все тъй хладно и без да дава ухо на заяждането му.

— А вас ви чака посланикът — добавя тя, като тоя път се обръща към мене.