Дебора Райли - Фалшивият годеник

— Няма да бъде първата клопка, която ми залагат.

— Нещо друго?

— Да — отговори Хелион с неочаквана решителност. — Искам някаква тайна.

— Тайна?

Хелион се усмихна.

— Приятелю, би трябвало вече да ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че никога не залагам, без да държа печелившата карта. Искам да намеря начин да контролирам госпожица Мидълтън, ако се опита да играе нечестно.

Бидълс отметна глава назад и се разсмя.

— Колко си подъл, Хелион! Нищо чудно, че толкова те уважавам.

Госпожица Мидълтън си проправи път из претъпкания салон до мястото си в тъмния ъгъл.

Усещаше любопитните погледи върху себе си и се мъчеше да запази спокойното си изражение. Макар че не можеше да предотврати ненавременното изчервяване, покриващо страните й. Нито треперещите си колене. Нито лудото препускане на сърцето си, което щеше да изхвръкне от гърдите й, нито пък нарастващия страх, че се е изложила като последна глупачка.

Усмихна се развеселено. И какво, ако се е представила като глупачка? Нямаше да й е за пръв път след пристигането й в Лондон. През последния месец попадаше все в абсурдни ситуации: бе разляла пунш върху настоятелния дъртак лорд Крокър, когато я ощипа по задника, и почти бе осакатила господин Смит по време на единствения валс, на който я поканиха.

Усмивката й помръкна, когато стигна зоната на „увехналите цветя“. Да разлееш пунш или да настъпиш партньора за танц не можеше да се сравни с това да предложиш значителна сума на всеизвестен донжуан и да го използваш за намирането на съпруг.

Джейн откри мястото си и се тръшна на стола с тихо ръмжене. Небеса! Какви ги вършеше! Нямаше обаче възможност да разсъждава върху лудостта си, тъй като една пълничка девойка с бухнали руси къдрици и весели сини очи седна до нея и я потупа с дръжката на ветрилото си.

— Виж ти каква безсрамница си била! — поздрави я с укоряващ тон.

Джейн се усмихна доволно. Госпожица Ана Халифакс беше единствената й приятелка в Лондон. За разлика от останалите дами, не си правеше труда да измъчва останалите необлагодетелствани от тъмния ъгъл, като че ли стоеше над общественото унижение. Всъщност, приемаше съдбата си с чувство за хумор и успокояваше притесненията на Джейн. Ако не беше Ана, щеше да е избягала в Съри още преди няколко седмици.

— Добър вечер, лейди Халифакс.

— О, я стига! — прекъсна я тя с любопитно изражение. — Искам да знам какво точно си намислила.

— Не знам за какво говориш.

— Не бъди скромна, Джейн Мидълтън. Целият салон шушука за срещата ти с божествения Хелион. Щях да убия леля ми и глупавата й шапка за това, че пропуснах представлението. Като че ли шапката има някакво значение! Настоявам да ми разкажеш всичко.

Джейн усети, че се изчервява. Тъй като никога преди не е била обект на клюки, не знаеше колко бързо могат да се разпространят из един салон за танци. Това малко я обезкуражи и обезпокои.

— Няма нищо за разказване.

Ана я погледна накриво.

— Идва ми да те удуша. Напуснала си салона с господин Колфилд, нали? Да или не?

— Да.

— Защо?

— Какво си чула? — попита Джейн, заобикаляйки въпроса.

— А, глупости, че си се хвърлила в краката му и той е бил принуден да те изведе от салона, за да избегне някоя неприятна сцена.

Точно каквото очакваше Джейн: никой не вярваше, че светският Хелион би поискал да говори с нея и да я изведе навън. По-вероятно беше небето да се сгромоляса отгоре им или прасе да се научи да танцува валс. Не можа да сдържи усмивката си: какво друго биха си помислили, Боже!

— Предполагам, че е логично — призна без желание.

— Какво? — подскочи като ужилена приятелката й.

— Истина е: приближих се до него и го помолих да поговорим.

Ана продължаваше да се чуди, но вече с дяволита усмивка.

— Джейн, ти си едно малко дяволче. Не мислех, че си способна на това.