Дебора Райли - Фалшивият годеник

Госпожица Джейн Мидълтън се чувстваше наистина нещастна. Ненавиждаше Лондон. Мразеше мръсния и тъмен въздух, неговите тесни улички, задръстени с хора, оглушаващия шум, арогантната показност. А най-много от всичко мразеше болезненото и унижаващо мъчение наречено „брачен пазар“, доставящо толкова удоволствие, колкото ваденето на зъб.

Очакванията й не бяха кой знае какви. Знаеше много добре, че не е красавица и е прекалено откровена и пряма за една дама. Беше на двадесет и три години — отдавна преминала възрастта на една истинска дебютантка. Разбира се, бе вярно и това, че притежаваше значително богатство, придружено от едно малко проспериращо имение в Съри. Изглеждаше разумна идеята, че може да се намери някой господин, който да оцени такава придобивка.

Кой би могъл да предположи, че ще я осъдят на момента и ще я обявят за недостойна толкова бързо? Или пък, защото не беше диамант, очакваха тихо да заеме своето място в онзи забравен ъгъл на „увехналите цветя“? Не помагаше и фактът, че нейният очевиден провал стана мотив за забавление на госпожиците, достигнали вече своя социален успех.

Мърдайки неспокойно върху твърдия и неудобен стол, Джейн се опита да не обръща внимание на двете хубавки госпожици, които бяха спрели до групата забравени момичета в тъмния ъгъл. През последните седмици бе изтърпяла множество пренебрежения, обиди и жестоки коментари от страна на госпожиците Феърфакс и Тюли. Изглежда, че изпитваха специално удоволствие да се надсмиват над тези, които вече достатъчно страдаха от презрението на обществото. Джейн веднага разбра, че единствения начин да издържи на дебелашките обиди е като се преструва, че не ги чува.

Действието следваше своя ход и сега беше ред на стройната блондинка госпожица Феърфакс, която пусна една ехидна усмивчица, докато враждебно гледаше към Джейн.

— Наистина, Мариана, не е ли ужасно? Представи си цяла една вечер без нито един господин да те помоли за танц или без дори да кимне с глава към теб. Какъв срам!

Госпожица Тюли, по-висока и с черна коса, смръщи носа си, като че ли е помирисала нещо гнило.

— Просто трябва да разберат, че не са добре дошли!

Джейн стисна ветрилото си толкова силно, че се уплаши да не го счупи. Представи си една вълнуваща сцена — двете префърцунени госпожички са хвърлени насред огромна бала гниещи отпадъци. Или може би варени в казан. На бавен огън.

— Ако само можеше да се забрани да присъстват! В края на краищата, ще бъде за тяхно добро! — продължи госпожица Феърфакс. — Възможно ли е да се забавляват в такава вечер, пълна с обиди и пренебрежение, а?

— Вероятно нямат достатъчно ум, за да видят, че са толкова грозни, че никога няма да привлекат вниманието на някоя добра партия. Трябва да им се признае обаче, че са настойчиви.

— Така де, ама се страхувам, че настойчивостта им няма да е достатъчна да привлече вниманието на господата чак до този мрачен ъгъл.

— Хмм… А може би да — за жабешкото лице Симпсън. Или за бедния пияница лорд Хартстоун. Казват, че миналата седмица помолил една саксия да го удостои с един валс.

— Дори и той не е толкова пиян, че да покани някоя от тях на танц!

Джейн прехапа устната си до кръв. Да, определено желаеше да ги види пържени на бавен огън. С ябълка в пискливите им гърла.

В действителност, тя не се тревожеше много за мнението на околните. Беше загърбила нормите още когато баща й беше настоял да се обучи за бизнеса. Никога не обръщаше внимание на общественото порицание, тъй като се чувстваше достойна, до дълбините на душата си, да застане на височината, на който и да е мъж.