Вълчицата се успокои. Тя отпусна опашка, наведе глава и като душеше влажната още земя, заобиколи огромното дъбово стъбло и спря между две жили, откъм слънчевата страна. Те бяха издадени високо над земята, дебели и черни; основите им се събираха в една точка, разклоняваха се оттам и образуваха нещо като стряха с дълбока междина под нея. Вълчицата застана между двете жили, порови земята, подуши я, огледа се и чевръсто зари с двата си яки предни крака. Тя ровеше, поспираше да се ослуша и продължаваше с удвоено усърдие.
Скоро между двете жили, дълбоко под стъблото, се образува широка яма, която прибираше вълчицата наполовина. Изровената пръст беше разхвърляна наоколо, окръжаваше леговището и му служеше като нисък защитен ров — срещу вражи погледи, срещу дъжд и вятър. До обед леговището беше съвсем готово, постлано със сухи дъбови листа и мека трева, наскубана от поляната. Тогава вълчицата се вмъкна вътре, дълго тъпка и обикаля в кръг, докато се настани, накрай се сви и легна, като прикрепи главата си към входа. Личеше, че се приготовлява за продължително лежане. От време на време тя изпъшкваше, душеше се по хълбоците и под корема; очите й бяха ту притворени като от тежка умора, ту разширени и горящи с тайнствен пламък на страх и страдание. Към залез пъшканията се превърнаха в сподавено скимтене и глухи стенания.
Така премина тя цялата нощ. А на утрото в прегръдките й се движеха шест малки живи рошави топки. Тя лежеше все така свита на кълбо, поръмжаваше нежно, лижеше малките си слепи рожби, оправяше ги и ги нагаждаше към набъбналото си от мляко виме.
През тази нощ вълчицата бе станала майка. От този ден тя пое тежката грижа и безпокойство за шестте крехки същества, които бяха повече от живота й, повече от цял свят. За да ги запази и нахрани, нямаше опасност, срещу която не би се хвърлила, нито жалост — към когото и да било.
През нощите бдеше като орлица над малките, а паднеше ли мрак — хвърляше се като сляпа на лов, безмилостен и кървав. Загиваха под яките й челюсти по-дребните и слепи рожби на гората, а когато не уловеше тях — нападаше едрия добитък, грабеше от стадата.
Така измина лятото. Малките бяха се удължили и заякнали. Зверовитостта им се показваше с всеки ден. Не стигаше вече майчиното мляко — трябваше и месо, кръв. Те ги познаваха вече, миризмата им ги упояваше. Старата измършавя, само очите й горяха със страшен блясък. За една нощ преброждаше широки кърища, нападаше, убиваше, но утрин малките приемаха от окървавените й уста топли късове живо месо. Легнала по корем, тя стискаше между крака плячката, разкъсваше я, дъвчеше месото, замижаваше от наслада и хранеше подред шестте ненаситни гърла.
Една късна лятна вечер в гората се срещнаха двамина овчари. По-право, при овчаря Диню дойде овчарят Калю.
— Диньо, какво ще правим с тази пущина, не виждаш ли, все по-зле става — рече дошлият; той беше спрял, подпираше се на дългата си дряновица, приковал о земята неподвижен поглед.
— Коя? — вдигна очи Диню; той също гледаше земята.
— Вълчицата — коя! Забрави ли ланските й пакости? Три овце ти отмъкна. А вчера посред бял ден нападна най-добрата ми дзвизка. Гръмнах я, не улучих. Каракачанинът спаси овцата.
— Трябва да се е окучила пак тъдява из гората. Затова налита като сляпа. Малки трябва да храни…
— Чудиш ли се още? И лани беше същото. Докато ги отгледа, дедаси зулуми стори. Ти какво ще кажеш.
— Какво?
— Ще чакаме ли още?
Диню премести дряновицата пред другото си рамо и промълви, като продължаваше да гледа о земята:
— Че знам ли… трябва да видим.
— Няма какво да гледаме! — прекъсна го Калю, като впи яростен поглед у другия. — Какво ще знаеш и какво ще гледаш! Намини още утре в село. Обади се на вашите и нашите. Кажи и на вуйчов Маринов Димитра. Нека повикат и още някои по-сърцати хора от село. Хайка трябва да направим. Тъкмо утре е събота и в неделя — празник: свободни са всички.
— Че къде ще я дириш из толкова гора — умълви се Диню. — Вълк е то, крие се из най-гъстите и сенчести места.
— Ох! Знам я аз къде е, по-хитър съм от нея: в асмалъка се крие тя. Ще я сбарам. Те само нека да дойдат да помагат. Кажи да вземат тенекии за думкане.
— Ами кучета?
— Стигат нашите. Само Каракачан стига. Другите няма и да посмеят. Тяхна работа ли е вълк да гонят!…
Диню се изправи, почеса се под кожения калпак и проговори, все така замислен и като че ли безчувствен:
— Харно де, ще мина, ще им обадя, ама ти ще отговаряш подире, ако напразно се блъскат хората…
Читать дальше