Радой Ралин - Балада за пропуските

Изтъкнат деятел от здравния сектор,
на Градските бани той беше директор.

Когато на този пост бе назначен,
реформи започна от първия ден.

Решил бе да сложи той в службите ред,
затуй подреди си широк кабинет,

натъпка го с тежки, мешинни кресла —
паркета с персийски килими постла,

кристален, голям полилей окачи,
врата открехнеш ли, да проличи,

че вече напред сме, че всеки нов час
все по-висок става стандартът у нас.

Делата да тръгнат с по-класов подход,
постави той „Пропуск“ пред самия вход.

И всичко вървеше напълно добре!
Потърсиш ли шефа, отвън ще те спре

пред будката важен, наперен старик,
ще иска паспорта ти в същия миг.

Приемаше с пропуск директорът нов!
С какво вдъхновение, с колко любов

накрая поемаше пропуска сам
и важно нанасяше подпис голям.

Но кратко туй пропускно щастие бе!
Един ден (туй гръм бе от ясно небе…)

директорът снет бе от поста висок,
напълно внезапно, без всякакъв срок.

В кварталната баня, до тъмно кьоше,
навряха директора в ниско гише.

Там цял ден билети продаваше той
и цял ден прииждаха хора безброй,

крещяха нахално в ушите му чак:
„На мен — втора класа!“, „Бельо и телляк!“

И бившият шеф с огорчено сърце
пред тях машинално сновеше ръце.

Със всичко, със всичко се той помири,
със свойта заплатица дребна дори,

едно го изпълваше само с тъга
— без пропуск дохождат при него сега!

А как би потръгнало всичко във ред:
изкарал си пропуск — и после билет!

Подава ти сръчно билетчето той
и слага на „пропуск“-а подписа свой…

Че иначе могат шпионин и враг
да искат билет за бельо и телляк.

Не! Служба без пропуск съвсем не върви!…
И как туй отгоре не виждат, уви!

Тъй ставаше той озлобен, мълчалив
и целият свят му изглеждаше крив.

Откакто туй стана, не мина година,
директорът бивш залиня и почина…