Йордан Радичков - Таралеж

Един ден таралежът не можа да премине през пътя и трябваше да се върне обратно, въпреки че жабите го викаха настойчиво. Нижеше се безкрайна автомобилна колона, една гума го докосна, както се бе изгърбило и се готвеше да се свие в юмрук. Съвсем слабо го докосна, с края си, но това докосване бе достатъчно, за да го отхвърли грубо встрани и нагоре. Таралежът прелетя над жълтите слънчогледи, под него всичко се сля в жълто, той се разтегна, замаха във въздуха с крачка, слънчогледите го удариха в гръб, няколко пъти се претърколи и до здрач стоя свит в рядката трева сред слънчогледите и слушаше как черните чудовища ръмжат и вият по пътя.

Когато се здрачи, те светнаха ослепително, очите им се плъзгаха по слънчогледите, опипваха и търсеха таралежа, за да тръгнат към него и да го смажат. Автомобилната колона се източи, но таралежът не посмя да доближи пътя, цялото тяло го болеше и той осъмна в слънчогледите.

Следващата вечер колоната пак се появи, преди още да е залязло слънцето. Жабите квакаха откъм блатото, водното око се взираше, дано зърне скитника, ни за миг не трепваше — да не би да го изпусне, — но той не посмя да изкачи насипа и да премине през пътя. Автомобилната колона се нижеше без прекъсване и щом се здрачи, освети околността с десетките си заслепяващи очи. Това беше по времето на холерата в Турция, контролата по автомобилния транспорт и санитарните власти събираха на южната граница големи кервани от пътуващи от Турция за Европа автомобили и ги ескортираха през цялата територия на България.

Таралежът не знаеше, пък и откъде ли един таралеж може да знае, че в Турция има холера и че нашите власти веднъж в денонощието превеждат транзитно огромен автомобилен керван, идващ от Изтока. Потокът се оттичаше, пътят стихваше, но таралежът нямаше куража да го пресече в тъмното. Водното око продължаваше да будува, пълно със звезди. Будуваше и таралежът, изчакваше удобен момент кучето в съседната градина да заспи, за да може да се върне през дивите карамфили назад в леговището си.

Кучето заспиваше късно, на смяна идваха лисиците, таралежът трябваше да се прокрадва помежду им, защото те бяха не по-малко опасни от Джанка. Един язовец напъха в него подутата си раирана муцуна — бе налетял на гнездо на земни оси, — от отоците по цялата глава очите му почти се затваряха и животното вървеше напосоки, като се ударяше в слънчогледовите стъбла; така налетя на таралежа и двамата скитници се изплашиха взаимно. Много време мина, докато таралежът намери пролуката в оградата, после едва забележимата пътека сред дивите карамфили и тъмния храсталак на цариградските лешници.

Два или три дни по-късно, като прекосяваше шосето, таралежът видя върху него няколко сплескани жаби. Бяха изсъхнали, леки, при докосване шушнеха като суха есенна шума. Нито подскачаха, нито издаваха звук, ами си лежаха върху топлия асфалт неподвижно, сякаш имаха намерение да останат там за вечни времена. Таралежът се полута между тях, чакаше ги всеки миг да заквакат, да изпълнят въздуха с метален ек, да затанцуват върху дългите си нозе, но жабите продължаваха да лежат неподвижно върху асфалта и да мълчат. Вместо тях се обадиха жаби откъм блатото и животинчето забърза към него.

Така, дни и седмици наред, таралежът излизаше иззад лешниците и къде пешком, къде свит на топка — за да се брани от кучето, — се добираше до пътя, преминаваше го с озъртане и се търкулваше от другата му страна с въздишка и облекчение. Понякога човекът държеше кучето при себе си, не му позволяваше да препречва пътя на таралежа и да го удря с лапата си. Случваше се обаче човекът да се задълбочи в своите коректури, подсвирквай-ки си разсеяно „Този свят е тъй прекрасен“, тогава кучето се промъкваше по корем в тревата, залягаше и чакаше бодливата животинка да се покаже, за да й нанесе няколко кучешки удара с лапа. Повтаряше се винаги една и съща картина — кучето се хвърляше с победоносен лай и се оттегляше с обидено квичене, оплаквайки се на стопанина си. Човекът зарязваше коректурите, вятърът ги разпръскваше около ракитовата маса, кучето хленчеше в краката му, човекът го обсипваше с турски възклицателни, на помощ се задаваше жената, почваше да събира разпилените коректури, а човекът клякаше и търсеше да види къде е убодено кучето. Докато се изчерпи запасът от турски възклицателни, таралежът успяваше да намери пролуката в оградата, от другата страна на градината, и се възкачваше по полегатия насип към шосето. Жабите вдигаха такава врява от блатото, като че се заканваха едва на друга и всяка се удряше заканително с юмруци по гърдите. Таралежът бързаше, дишаше шумно през нос и обработваше с уши тръбната ерихонска вакханалия около блатото.