Йордан Радичков - Сърцето бие за хората

Трябваше да я търси до късно след това по съседските къщи, за да я прибере у дома.

Лисичката не бе видял нищо хубаво в живота си и затова в нищо не вярваше. Цял живот го бяха мачкали, бяха го блъскали несправедливости и от него бе останал единствено злъчният му език. Вреше се навсякъде и нищо не минаваше незасегнато от острите шишове на езика му. Той се почесваше многозначително и слушаше как в селската кооперация един инструктор говореше за бъдещето. Инструкторът гледаше няколко години напред и разказваше на селяните как ще развъдят много добитък, как ще отглеждат повече птици, а може да направят и един малък язовир, където да се развъди риба.

И Лисичката реши да се намеси в разговора.

— Казвате да се развъждат птици и риба — обърна се той към инструктора и бутна напред старичкия си овчи калпак. — Ами вълци, може ли вълци да се развъдят?

— Защо вълци? — учуди се инструкторът.

— Ей така на! — подмигна Лисичката, — Да развъдим вълци, че и нас да изядат, пък и вас да изядат — и бутна назад островърхия си калпак.

Думите му имаха ефект. Селяните наоколо се разсмяха, а Лисичката, педя човечец, седна върху една крупа сол и започна да пали цигарата си. Един селянин, който стоеше до вратата, се намеси:

— Не си прав, Лисичка. Човекът говори добре, но нашите глави са дебели.

— Прав ли? — връцна се Лисичката. — Прав!… Те си крадат гората и жените си гонят по ризи нощем и си разпасват пояса, а все ние сме криви. Не ме учи ти мене за правото. То, правото, е като хубава кобила на пазара. Който има повече пари, той я купува… Как мислиш ти? Да имах пищов, и аз щях да си докарам дърва от гората. Това е правото! Той се понадигна и видя гърба на Войников, който изчезваше в рамката на вратата.

Лисичката имаше една кобилка, нямаше педя земя и никой за нищо не го закачаше. Но не беше там работата. Работата беше до правото.

Работата беше до правото! Но кой всъщност имаше право?

Павел, едрият, с рошавите гъсти вежди имаше право да се яви пред съда като свидетел. Но пред съда каза, че трябва да бъде съден наравно с Войников, защото е секретар и заедно носят на плещите си бремето.

Прокурорът също имаше право, като призова съда да постави такава наказателна мярка, която ще окаже най-добро възпитателно въздействие на подсъдимия. Неговата реч бе подготвена добросъвестно.

Адвокатът бе прав, като не отегчи заседателите с дълга реч. Той знаеше, че Войниковото дело има известен назидателен характер за зачестилите нарушения в околията.

Войников бе прав, като каза, че няма да оспорва наказателния кодекс. Той говореше малко дрезгаво и в себе си не можеше още да преодолее едно смущение, което идеше от чувството, че е изправен пред съда и че отсреща го гледат соточинските селяни; беше пазарен ден и в залата имаше много соточински селяни. Войников виждаше лицата им, рошавите им глави, гъстите вежди на секретаря, овалното лице на Елена, каскети, турени върху коленете, и крака, обути в цървули, кръстосани под пейките.

Той каза, че като бивш военен знае добре какво значи общонародна собственост.

— Вие сте съзнавали същността на деянието? — попита го председателят.

— Да — каза веднага Войников, като се мъчеше да организира по-добре мислите си. — Две хиляди овце буквално измираха. Есенните дъждове дойдоха преждевременно и кишата мореше овцете. Всички сочеха онзи леш, който овчарите изкарваха с каруци, а след това идваха да купуват евтина скубана вълна. Ние едва бяхме започнали и още в първата крачка се спънахме. От околийския съвет не можаха да помогнат с материали и тогава решихме да си набавим гора. Знаехме, че сечем народна гора, своя гора, че в случая от себе си крадем, и въпреки това сякохме.

— Интересно! — размърда се председателят на съда. — Знаехте и въпреки това сякохте!

— Да — погледна го Войников. — Нашата приличаше като на онази в приказката. Трябва да режеш от петите си късове месо и да храниш орела, за да те изнесе на горната земя.

Председателят на съда забеляза, че тази мисъл с орела е хубава, но, разбира се, лесно е да се реже, когато гората е държавна. По същата логика може да се изсече целият Балкан.

— Ние не изсякохме целия Балкан — каза засегнато Войников. — Ние отсякохме само четири каруци. Това е доказано.

Отзад зашумяха.

Войников погледна председателя на съда, прокурора, секретарката, другия член, по-младият, и те му станаха някак си чужди. Очакваше да срещне повече съчувствие и съвест, но като не срещна очакваното, стана раздразнителен.