Йордан Радичков - Сърцето бие за хората

— По мене са стреляли — рече най-после горският. — На фронта са стреляли. Имам и рана. — Ти какво мислиш!

Войников се извърна на една страна. Стана му неловко и съвестно, защото горският можеше да му бъде баща. Дребният, който кастреше клоните, отиде най-отзад на групата — очакваше да се случи нещо. Минаха няколко мъчителни минути. Тогава, като стъпваше тежко, напред мина Павел с целия си огромен ръст. Неговите рошави, гъсти вежди бяха учудено повдигнати нагоре.

— Евлоги! — обърна се Павел към горския с гръмкия си глас. — Ние сме все комунисти, трябва да се разберем … Престъпили сме закона, по закона и ще ни съдят. Пусни каруците, дай рапорт, ще се заведе дело. Ще отидем и в съда, ако трябва… Не сме деца да си вадим пищови!

Веждите на Цинцара се повдигнаха, спуснаха се. Мислеше върху онова, което бе казал секретарят. Наоколо стояха и чакаха. Осмината видяха как горският тури отново предпазителя и преметна карабината на рамото си. Той отстъпи няколко крачки назад, за да даде път.

— Но рапорт ще дам — каза Цинцара, докато гледаше как набързо се качиха върху каруците и слушаше как шините на колелата затъваха меко в нагизналата земя на горския път.

Войников не излъга горския, като му каза, че две хиляди овце буквално мрат в старите чифликчийски навеси, покрити оскъдно с шума. Това бе първата есен на кооперирането и намирането на овцете (копитата им окисваха в калта) беше истински крах за стопанството.

Той вървеше на няколко крачки зад каруците изцяло под впечатление на срещата с горския. Беше му тягостно и обвиняваше себе си, че не се сдържа (напоследък изобщо трудно се сдържаше, бе станал нервен и избухлив). В крайна сметка и двамата защищават общи интереси, но ето че тази история с гората ги изправи един срещу друг и трябваше само малко да се покачи напрежението, за да стрелят.

Беше тъмно, мокро, беше му тежко и умът му беше объркан в противоречия. Тягостните мисли все повече го завладяваха. Тогава Войников се спря на пътя, извади маузера си и както правеше в маневрите, когато му дотежаваше за градския живот и за Елена — това бяха първите дни на любовно увлечение, — извади маузера си и стреля нагоре, в тъмното, в мокрото, ниското есенно небе. И сякаш с този трясък скъса нещо в себе си, разстреля мрачните мисли. Но не му стана по-леко, тягостното чувство се смени с някаква празнота. Затича с едри крачки напред, настигна каруците и като подскачаше на един крак, с мъка се качи върху дърветата. Дребният го погледна, но не каза нищо, а зацъка с уста на конете.

Цинцара чу тези изстрели, но те не събудиха никакви размисли у него. Горският мислеше единствено за окърнената млада гора; той бе се върнал назад, святкаше с фенерчето и гледаше ту белите трески наоколо, ту камарата мокри клони. Тъжеше за гората този добряк, когото всички смятаха за саможивец и опърничав.

На другия ден той даде рапорт и състави акт.

От къщата на Войникови се виждаше ниският каменист хълм, където се строяха кошарите. Натам постоянно трополяха каруци, селяните откараха леси, колове, слама, камъни. Горе Елена виждаше ребра — диреците, едната постройка бе готова, нахлупила жълта шапка от слама. Селяните вече не спираха край фурната на разговор, а отиваха до овчарниците да помогнат или да позяпат. Между тях Елена виждаше да се мярка кожената полушубка на мъжа й. Той се разпореждаше, носеше греди, дялаше, забиваше колове, ковеше наравно с другите.

Един ден нагоре изкараха първото стадо овце. Стоката се блъскаше, позвънваха хлопки, вдигаше се голяма врява, кучетата подтичваха край стадото. Овцете влязоха в заветната, в топлата, в сухата кошара и се притиснаха една в друга. Овчарското „ръй“ секна и кучетата мирясаха. Но Елена не мислеше за това. Тя мислеше за предстоящото дело срещу мъжа й.

Войников съзнаваше изцяло отрицателния ефект на това дело както за самия него, така и за стопанството. „Ето храна за Лисичката и за другите“ — мислеше той, като си представяше коментарите в Соточинско. Бе разстроен не само от предстоящото дело, бе растроен от това, че цялата машина се движеше трудно и всеки механизъм скърцаше. Беше свикнал на ред в армията, там имаше строй, имаше дисциплина и всяка команда се изпълняваше точно. И от строя, от дисциплината той отскочи на другия полюс, където му се струваше, че се сблъска с нещо хаотично, чийто край не се виждаше. Той беше още млад, още неукрепнал.

От своя страна Елена също търсеше правото си и постоянно се оплакваше, че не може да свикне със селото. Войников малко разговаряше с нея, на оплакванията й гледаше снизходително, без да съзнава, че с това я обижда дълбоко. Една вечер се скараха и си размениха остри думи. Елена каза, че всичко това е непоносимо, откачи набързо палтото си и излезе на улицата. „Глупава — мислеше за нея Войников. — Къде ще върви?“