Йордан Радичков - Кастел

Не зная дали всички чуваха женските гласове от долищата, както ги чуваше Пешко, полегнал на едната си страна, обърнал каскета назад с козирката. Каруцата с глигана плува някъде из въздуха, Мойсеевото бранище и то плува, трепти, срамежливи невести попоглеждат срамежливо иззад дърветата, все към Пешко попоглеждат, а той примигва небрежно и една тънка въздишка се изтръгва по посока на гората: „Ех, кастел, кастел!“ И кой знае още колко дълго би лежал човекът край посиняващата жарава, потънал в своето блаженство, ако ловците не се размърдаха, не се надигнаха от земята почнаха да презрамчват пушките си и да сочат към Мойсеевото бранище. Пешко дочува гласовете им, сякаш това са гласове, стигащи до него от друга цивилизация: една женска с две малки била минала към другия край на бранището, нека да направят там една гонка и да натурят гъсто пусиите, пък тоя глиган Пешко да го кара с каруцата в селото. Там и лисица може да излезе, усойно е и е гъстак, а глиганът през това време нека върви с каруцата: „Ей, Пешко, Пешко — подвиква му Ойчи, — хайде, горски човеко!…“

Изправя се Пешко и щом се изправя, Мойсеевото бранище се накланя така застрашително, че за малко не изсипва всички ловци в дола. „Бре!“ — рече Пешко и тупна с крак земята. Млади ловци запрягаха конете, окачиха дизгините на климията и конете понесоха по черния горски път глигана. Пешко размахва капата си. „На слука!“ — рече на ловците и олюлявайки се подир каруцата, запя една стара песен, в която молеше Елена да му отвори прозореца, за да си запали цигарата. „И правилно — рече си той, — съвсем правилно, значи!“

Ловците потънаха в гората, сякаш с един замах някой ги помете от поляната. Каруцата трополеше меко по пътя, глиганът се поклащаше между ритлите, Филипкутевите ансамбли се изсмяха в дола: хо-хо-иии! Пешко се сети за цигара, порови из джобовете си, цигари нямаше, но имаше тютюнев прах, останки от барут и свинска четина, та събра всичко това в една шепа, сви си цигара и запуши. „Прас, прас!“ — викаше цигарата и хвърляше искри във всички посоки. Пътят играеше под нозете на човека, изместваше се ту вляво, ту вдясно и така неочаквано и шеговито го правеше, че на два или на три пъти Пешко трябваше да блъска с рамо някое дърво и да се улавя за него, докато пътят престане да играе под нозете му. Тогава той виждаше в дъното между дърветата каруцата с глигана, животното бляскаше застрашително с глигите си насреща му. „Аз го, значи, тряснах, Кастел — говореше Пешко. — Така го, значи, тряснах, че пушката ми чак онемя и ме потупа леко по рамото, бравос, значи, искаше да ми каже! Дааа!“

Той пак запя песента за Еленка, помоли я да му отвори прозореца, за да си запали цигарата, млъкна и рече: „Правилно, значи!“ По едно време му се счу, че заедно с него и някой друг върви по меката пепел на пътя, обърна се, но никакъв човек нямаше. Усети, че коленете му омекват, рече си, че е време да се качи в каруцата. Олюлявайки се и криволичейки по горския път, той лека-полека настигна каруцата, потупа добродушно и крайно миролюбиво глигановата муцуна, хвана се с ръка за ритлата и се опита да се качи в каруцата. Някой ли, нещо ли го подръпна отзад за сетрето, Пешко изпусна ритлата и крайно изненадан, се обърна да види кой го е дръпнал. Никого нямаше. Пак забърза напред, хвана ритлата, но преди още да повдигне крак, пак нещо го дръпна за сетрето. Пътят тук имаше лек наклон, конете ускориха ход, минаха в тръс и изведнъж Пешко се стресна да не би конете и каруцата с убития глиган да му избягат, затуй напрегна всичките си сили, настигна каруцата и се опита с един отскок да се качи в нея. Но онуй пак го подръпна за сетрето и той се изтърва от ритлите. Добродушието върху добродушното му лице се смени с усмивка, възсинкавите му очи се изпълниха със светлина и Пешко се закани с пръст: „Ей, кастел — рече той, — пусни ме да се кача в каруцата. Глей го ти какъв шегобиец е тоя кастел!“

Конете с лек тръс отнасяха каруцата. Пешко и той с лек тръс се понесе по пътя, гората и тя започна да тича заедно с него. Филипкутевите ансамбли запяха в дола, дълбоки въздишки се изтръгваха от гъсталаците на Мойсеевото бранище и когато човекът настигна отново каруцата и се хвана за ритлите, видя закана в обърнатата към него свинска зурла. С един скок се опита да се качи, но онуй отзаде пак го подръпна, човекът усети как потъва в меката пепел, как се преобръща и се търкулва върху меката горска шума, а конете, внезапно подплашени от нещо, се впускат в галоп през гората. „Еииии!“ — извикаха невестите от дола и млъкнаха. „А!“ — рече си Пешко, изненадан от туй, че цялата гора се върти, накланя се на едната си страна, после се накланя на другата си страна, мъчи се да се изправи, пак се накланя, завърта се леко, пламти с пъстрата си шума. Далеко в съзнанието му трополи каруца и въображението вижда как каруцата се отдалечава заедно с озъбения, настръхнал в своята свинска смърт глиган. Две глиги блестят на залеза на слънцето, после тънка мъглица се спуща над тях, в мъглицата човекът се мъчи да извика: „Кастел, ей, кастел!“, но само помръдва с устни, обръща се на едната си страна и омекналото Пешково лице търси прохладата на горската възглавница. Мека шума е нападала между дърветата и тъй дъхава и примамлива е нейната постеля, че човекът се отпуска в постелята и заспива мигом, като че убит с пушка… Светът престава да съществува…