Йордан Радичков: Лекота на духа

Тогава онзи, който пръв заговори и имаше нашивки на ръкава си, посочи купчините с дрехи и оръжието на пясъка. Те взеха и ги нахвърляха във водата. Пушките потънаха заедно с ботушите, но дрехите се понесоха плавно по водата и нашите войници гледаха тъжно как се люлеят, издуват се и се отдалечават по течението.

— Сега ще стрелят — каза войникът с ризата. — Пригответе се да се гмурнем.

Нашите знаеха, че дори и да се гмурнат, няма да се спасят, защото човек не може да остане все под водата и ще трябва да излезе да вземе въздух, а онези тъкмо тогава ще гръмнат.

Онези почнаха да викат от брега и да правят някакви знаци с ръце. Нашите нищо не можеха да им разберат от говора, но по ръкомаханията се сетиха, че ги викат да излязат на пясъка. Те се поколебаха още малко във водата и тръгнаха към брега, така както се отива на разстрел.

Ония почнаха толкова силно да се смеят при вида на войнишката голота, че се тресяха целите. Нашите войници, мокри и свити, застанаха безпомощни пред дулата на пушките. Те не бяха вдигнали нагоре ръцете си, пък и нямаше за какво да ги вдигат, защото бяха съвсем голи.

— Те са по-млади от нас — каза оня с ризата. — Я ги вижте колко са млади, деца са пред нас.

— Млади са — каза единият от тях, гдето не вярваше, че в реката имало раци. — Млади са, но имат пушки!

— Какво, като имат пушки? — не се даваше оня с ризата. — Че те са бебета, бе! Я да вземем да ги нахвърлим във водата!

Нашите войници погледнаха, погледнаха и видяха, че онези наистина са съвсем млади, пък и глупави, щом като още се смеят.

— Ми да ги вземем!

Това беше достатъчно.

— Пет на пет — каза онзи с ризата. — Всеки хваща човека пред себе си.

Той тръгна напред, като махаше с едната си ръка и говореше на войника с нашивките.

— Слушай бе, недей се смя толкова насреща ми, че ей сега ще почнеш да плачеш.

Началството с нашивката кимаше с глава и все се усмихваше. Но усмивката му си остана на лицето и той дори нема време да се уплаши. Всичко стана в един миг. Нашите скочиха върху тях и понеже бяха мокри, изглеждаха хлъзгави като риби.

— Мадонина! — успя да извика само единият.

Те всички седяха на пясъка, гледаха глупаво, мигаха и никак не можеха да разберат как нашите им взеха пушките.

— Бегом във водата! — изкомандува войникът с ризата и посочи натам с пръст.

Онези тръгнаха към водата и нагазиха до колене.

— Стой! — извика същият с ризата. — Върни се на брега!

— Защо ги караш да газят във водата? — попита един от войниците.

— Да си напълнят ботушите с вода, че да не бягат — каза оня с ризата. — Сега строй се!

Той мина пред тях и ги строи, сетне им обясни със знаци, че трябва да клякат и да стават, докато ги командува. И почна да ги командува там до водата, така че онези, като клякаха, потопяваха дъната на панталоните си във водата.

— Клекни! Стани! Клекни! Стани!

Нашите гледаха от брега и се смееха, а онези до водата ставаха все по-кисели и по-кисели.

— Да се изморят, че да не бягат — каза войникът с ризата.

Той прекъсна упражненията им.

Сетне се качи на магарето, накара единият от пленниците да се хване за опашката на животното, а останалите за коланите и така поведе веригата. Най-отзад вървяха четиримата с пушките.

В гората бе все така душно и жетварите жънеха въображаемата си нива, но на войниците не им беше вече горещо. Те си бъбреха, стиснали пушките, и никак не се бояха, че ще се явят без униформа на позициите, защото знаеха, че щом ги видят там така, няма да повярват, че това е истина.

То така си и стана. Щом излязоха в края на гората и нашите ги видяха голи, веднага се втурнаха към тях и макар че ги гледаха и ги познаваха, никой не искаше да повярва, че това са те и че тъкмо така е било всичко.

Пък то си беше самата истина.

А онзи с ризата казваше на всички:

— Аз и раци вярвам, че имаше в реката, и сигурно имаше, защото и жаби имаше там, но не остана време за раци.

Другите не искаха да се съгласят, че е имало раци, и почнаха да разказват как са въвели магарето в реката и как почнали да го къпят, а то ревяло с все сили и т.н., и т.н.

Но то не беше чак толкова смешно.

© 1965 Йордан Радичков

Разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Публикация

Йордан Радичков. Свирепо настроение

Разкази. Второ издание

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Станка Митрополитска

Издателски № 8716. Печатни коли 6,50. Формат 84/108/32