Йордан Радичков - Бибино лице

Той тъй и направи, заглеждаше се в пъновете и в по-едрите камъни и вече си мислеше, че ще се измъкне най-сетне от това пусто Бибино лице, когато на един завой изтича насреща му заек, подир заека се мярна човек, изникнал сякаш изпод земята, чу се изстрел и вуйчо ми пусна синджирите. „Кво стана? Кво стана?“ — завика човекът, като тичаше към вуйчо. Заекът се тръшкаше в краката на биволите, а вуйчо оглеждаше ръцете си и се опипваше да види дали не е застрелян. „Жертва щеше да стане!“ — каза той на ловеца.

Ловецът излезе човек, даде заека на вуйчо, извини му се, както трябва, и си призна, че и двамата имали голям късмет. Вуйчо пък от своя страна му разказа как се била пречупила оста, как псувал Бибино лице, как я направил и т.н., и т.н. Ловецът от своя страна също напсува Бибино лице, като не пропусна да отбележи, че тук и пътят бил такъв, и поляните били такива, и дърветата пръснати наоколо, че както и да си отваряш очите, все нещо ще те изненада — сякаш верблюди са правили и пътя, и поляните, и дърветата. Добре, че не стана жертва, ще се мине само със заека!

Те се разделиха и вуйчо продължи със заека към дъскорезницата. Той си мислеше да даде заека на работниците, та да му свършат по-добре работата и ако е голяма навалицата, да го вредят по-рано да мине. Дори почна да си подсвирква, но пак внимаваше за пънове и за ловци. Вместо ловец го срещна един селянин, ходил да разбива вълна на дарака. „Добър ден!“ „Добър ден!“ „Къде с тоя труп?“ „Ще го карам на дъскорезницата. А ти къде?“ „Аз ходих на дарака да разбивам малко вълна. А ти обърни биволите и си връщай колата!“ „Що?“ „Вдигнали са дъскорезницата. Откарали я в Берковица, там комбинат има, едни работи правят — големи работи. Всичко се обединявало.“ „Бре, че кога е станало това?“ „Оная седмица. Нали минах оттам, само навесите останали. От Горна Лука имаше едни трупчии и те викат — що ги не съобщават тия работи!“ „Вярно бе, що ги не съобщават тия работи!“ „Ами, не съобщават ги!“ „Тц, тц, тц, ама че верблюдска история!“

Вуйчо обърна колата, за да мине с ореховия труп за втори път през Бибино лице. Как мина, сам той си знае. Ако ви кажа, че е минал без всякакви премеждия, няма да ми повярвате. Пък и аз няма да ви кажа, че е било без премеждия, мигар може да се мине без премеждия през Бибино лице, в което не можете да различите нито носа, нито челото, нито ушите, да не говорим пък за характера — само една безкрайна деформирана човка, някакво подобие на глава и очи, които можете да откриете единствено ако минете от едната, или от другата страна на подобието. За туй, като не намираме с какво друго да кръщаваме подобието, ние го наименуваме бибино лице.

© 1965 Йордан Радичков

Разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Публикация

Йордан Радичков. Свирепо настроение

Разкази. Второ издание

Редактор: Марта Владова

Художник: Петър Добрев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Станка Митрополитска

Издателски № 8716. Печатни коли 6,50. Формат 84/108/32

ISBN 954-445-022-х

Издателство „Христо Ботев“, София

Предпечатна подготовка: МИС — ИПК „Родина“

Печат: ДФ Полиграфически комбинат, София

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8224]

Последна редакция: 2008-06-18 23:00:00

Бѝбино лице. Води наименованието си от биба . Черказци наричат така патицата. Тази дума е звукоподражателна. Ако се вслушаме по-внимателно в патешкото подвикване, ние ще доловим по-скоро едно равномерно „би-би-би-би“, отколкото „па-па-па-па“, както е прието в литературата. Вероятно първият заселник по тия места, щом е чул това „би-би“, е дал и съответното наименование на патицата биба . И до ден днешен вие няма да чуете друго наименование на тази домашна птица. В сведенията за домашните птици, изпращани всяка година до центъра, черказци винаги турят една графа: водоплаващи биби.

Бибо̀к. Така селяните наричат мъжкаря. Той обикновено е и водачът на стадото (бибата е стадна птица). Бибокът има малко по-гърлен глас и е по-добре оцветен от женските, без, разбира се, да е стигнал до пищността на петела. Малкото, току-що излюпеното, жълто и пухкаво, селяните наричат бибѐ . Пролетно време черказките улици се изпълват с бибета и това е една прекрасна гледка върху зеления троскот. Особено занимателни са бибетата, когато се учат да пасат троскота. Малкото обикновено захапва тревата, тегли я с все сила, но понеже няма още достатъчно добре развити рефлекси, щом тревата се откъсне, то тупва на задницата си. Ако пък е теглило по-силно, може и по гръб да се обърне. В първите си стъпки бибето е затруднено и от обстоятелството, че него не го мъти майка му, а кокошка. Кокошката се стреми към сушата, бибетата се стремят към водата, защото самата им природа е такава. Като поотраснат, те вече не са така пухкави и перата им заякват, както у старите биби.