Ради Радев - Магазин за злоба

Магазинерът поясни:

— Цената е сто хиляди за една доза.

— Тук са двеста. Ако не ми помогне доза ще се върна за още. Става ли? — попита обнадеждено човечецът.

— Ако не ви помогне една, имате още шест безплатно.

Човечецът скъта шишенцето внимателно във вътрешния джоб на якето си излезе. На вратата се спря за момент, колкото да смотолеви едно едва чуто: „Довиждане“ и изчезна толкова невзрачно, колкото бе дошъл.

Собственикът реши да продаде Магазина за Злоба едва когато в него се появиха прилепи и мишки. Бяха като пощурели атоми — блъскаха се един в друг, а понякога и в стените и тавана. Той чувстваше допира на дребните им мъхнати телца и ципестите им /подобни на дребна шкурка/ криле.

Звънна на фирмата за борба с паразити. Когато чуха за какво става въпрос му се извиниха и му казаха, че в момента нямат свободни хора. Посъветваха го също така да си провери канализацията щом толкова често има проблеми с най-различни гадини.

Магазинерът отвори вратата и успя да прогони повечето твари с една метла. От другите се отърва по начин, известен на малцина посветени.

Същата нощ сънува кошмари. Събуждаше се едновременно ужасен и възбуден, когато усещаше да се докосват до него отново в кошмарите му.

На следващия ден, малко след като слънцето залезе в магазина влезе мъжът, който искаше да купи всичко.

Беше облечен в черен шлифер до коленете, черни панталони и черна шапка с огромна периферия, която на всичко отгоре беше и висока, и представляваше необикновена смесица между бомбе и цилиндър. Поздрави:

— Здравей? Как си днес?

— Здрасти. — омърлушено каза собственикът.

— Реши ли нещо по въпрсоа за стоката?

— Да. Продавам я. Всичката, ако успееш да извадиш десет милиона зелени.

— Имам ги. Отвън чака бял микробус, марка „Мерцедес“.

Вратите са отключени. На дясната седалка има две куфарчета „Самсонайт“. И те са отключени. Вземи ги и ги донеси.

Магазинерът излезе. Всичко беше както казваше мъжът с шлифера. Внесе куфарчетата в Магазина, заключи внимателно входната врата и изсипа парите на тезгяха.

Изглеждаха истински. За всеки случай провери наслуки няколко пачки с една ултравиолетова лампа, която измъкна от едно от чекмеджетата на тезгяха.

После прибра парите в куфарчетата и ги занесе до тъмнозелената издраскана каса, която се намираше в десния заден ъгъл на магазина. Сложи куфарчетата в нея и започна да вади мъничките шишенца със злоба.

Странният клиент го спря:

— Не. Първо да подпишем. Искам всичко да е законно.

От вътрешния ляв джоб на шлифера извади два листа.

Бяха договори. За имената бяха оставени празни места.

Иначе пишеше, че /……празно място/ продава всичката злоба на /…отново празно място/ за 10 милиона $. Договорите изглеждаха напълно редовни.

— Как се казваш, приятелю?

— Джузепе Балсамо. — отвърна собственикът.

— А не си ли известен също и като граф Калиостро?

— Да.

— Е, аз също съм благородник. — с насмешка каза клиентът.

Извади златна химикалка „Паркер“ и подписа и я подаде на Магазинера. Той също подписа, без почти да погледне.

Чувстваше се съкрушен. Преди години използваше хората и дори понякога ги мамеше с евтини магии. А сега веднъж да реши да помогне и виж какво стана. Взеха му всичко, дори и малкото радост, която можеше да достави.

Клиентът прибра Договора, излезе до буса и влезе след малко с черна тумбеста кутия с ключалки. Беше тъмносиня и малко приличаше на медицинска чанта.

Прибра всичките шишенца със Злоба, поставени на тезгяха и каза:

— Чао, друже. Мисля, че някой ден пак ще се видим с тебе.

И излезе.

Джузепе Балсамо се строполи на стола зад тезгяха, сломен. Щеше да му трябва поне година за да извлече от себе си достатъчно Злоба за да може да я продава отново. В друг град. Не, най-добре в друга държава. И да помага на безхарактерните и слаби психически люде.

От друга страна се чувстваше много добре настроен спрямо всички живи същества. Ако в този момент видеше мишка или хлебарка в Магазина /бившия магазин/, щеше да я изнесе най-внимателно и да я пусне в някоя канавка.

„Сигурно така се чувстват ангелите“, каза си Джузепе.

Реши все пак да погледне Договора, за да разбере името на човека изкупил цялата злоба. Невъзможно. На мястото за името и подписа на купувача не пишеше нищо.

„Мамка му. Измамиха ме.“ Джузепе стана и отиде до касата. Отвори я. Куфарчетата кротко си лежаха вътре.

Бясно ги разтвори. Парите бяха вътре — зелени и истински. Джузепе ги пипна. После взе една пачка и я подуши. Всичко беше наред. „Който и да е взел злобата, ми остави десет милиона. Значи поне от една страна всичко е наред.“