Ради Радев - Магазин за злоба

Магазинерът млъкна за момент. Не му се искаше да спори с първият си клиент.

— Искам мишка 4 Ди. И да е оптична. — не се отказваше хлапето.

— Каква мишка искаш? — поинтересува се магазинерът.

— 4-ди. Оптична. И по-бързо.

Собственикът бръкна някъде изпод тезгяха и извади мишка. Жива. Беше малка, с леко рошава светлосива козина и леко църкаше; с няколко октави по-ниско от щурец. На челото и имаше закрепени малки розови очилца, сякаш от детска кукличка.

Магазинерът я подаде на хлапето.

— Ето. С четири крачета е, както искаше. И не знам дали е оптична, ама има очила.

Хлапето погледна мишката и запищя. Викайки, избяга от магазина, като заплашваше, че ще доведе баща си.

Крясъците му огласиха цялата улица.

Собственикът на магазина въздъхна тежко. Вдигна рамене и започна да наглася станцията на радиото. Търсеше една точно определена, една която по много неща се различаваше от другите.

Мъжът, който държеше Магазина за Злоба бе облечен в черни дрехи. Те обаче бяха също толкова странни и по един определен начин се разпростираха около него. Нико й не можеше да каже със сигурност дали човекът е облечен в черен старомоден костюм, и дали върху него носи някакъв вид наметало, което от време на време се вееше зад него. Защото пелерината по някакъв начин се сливаше с дрехите под нея.

Радиото бе някаква неизвестна марка и кротко си стоеше на тезгяха. Бе очукано, дръжката му бе залепена с тиксо и някак си не можеше да бъде обхванато от погледа, но вършеше работа. От радиото се чу следното:

— „…… След като запалите свещта пред огледалото, вземете колода карти. Отделете внимателно настрана Дама Пика. Останалите карти ги скъсайте точно наполовина. Вземете лепило от кости и започнете лепите картите с лицата напред върху огледалото.

Оставете свободен центъра му. Той е запазен за Дама Пика…“

Собственикът се усмихна доволен. Най-после бе намерил станцията, която му вършеше работа.

Вратата се отвори и в магазина плахо влезе клиент.

Беше нисичък и слаб, плешив с гъста брада на лицето, под която се виждаха следи от изгаряния. Бе облечен в евтини бежови панталони и бяла риза, която изглеждаше като извадена от музей.

— Здравейте. — поздрави нервно човечецът. По лицето му се забелязаха леки тикове. — Вие нали продавате злоба?

— Здрасти. — отвърна собственикът. — Обаче е скъпа и освен това трябва да кажете причини, поради които я купувате.

— Дано не е много скъпа. — каза човечецът и измъкна смачкан плик от джоба си. — Тук е цялата ми заплата.

— Мисля, че ще се спазарим. — усмихна се обнадеждаващо продавачът. — Искам да знам защо купувате злоба?

Дребният мъж застана току пред тезгяха и започна да разказва:

— Ами искам да си купя злоба, защото всички ме тормозят. Аз съм учител по химия. Прякорът ми е Тиъдър Елемента. Всички ученици ме наричат така, даже някои от колегите. Просто съм малко по-плах от нормалните хора и те някак си го усещат. Всеки ден ме тормозят и подиграват. Замерват ме с разни неща, мажат ми стола или бюрото с лепило, закачат ми разни бележки или ваденки с неприлични надписи. Не ми дават да говоря в час, понеже целия клас се надпреварва да ме обижда.

— Винаги ли е било така? Имам предвид още като станахте учител ли почнаха да ви тормозят или по-късно? И винаги ли сте бил… страхлив?

— Не. Когато започнах за първи път да преподавам не беше така. По-късно стана един инцидент в час. Неуспешен химически опит. — мъжът тъжно посочи белезите от изгаряния полуприкрити от гъстата му брада.

— Ако правилно съм разбрал… инцидента е бил организиран от ученици нали? Неуспешният химически опит. Мръсните хлапета са ви скроили номер, така ли е?

— Ами, може да се каже. Да, ученици ми направиха това.

— Добре. Цената на милиграм злоба е 100 000 долара.

Малкият наплашен човек сякаш щеше да заплаче.

Промълви:

— Ама аз нямам толкова…

Продавачът ведро го успокои:

— Добре. Понеже сте първият ми клиент, ще получите една доза безплатно. И искам да ви помоля да посочите „Магазинът за Злоба“ на всичките си приятели и познати.

Продавачът загърби за момент клиента си. Приклекна и от голяма метална каса, поставена на около два метра зад тезгяха, извади мъничко шишенце. После затръшна мощно вратата на сейфа и разбърничка разните заключващи джаджи по нея.

Продавачът постави шишенцето на тезгяха. Мускалчето бе кафяво, с алуминиева капачка отгоре.

Собственикът на магазина поясни:

— Тази доза ще ви стигне за около месец. И ако мислите, че ви е свършила работа, моля елате да ми разкажете към какво ви е подтикнала. Напълно безплатна е.