Никола Радев - Седем ключа на вода

Духна вятър, ония от лодките най-после поеха и закачиха едно въже. Почнахме да се обираме по него, поеха и „край“ от кърмата, но в миг натегнатото на бака въже се скъса и изпищя — слава богу, мина без жертва. Но корабът, въпреки че веригата го укротяваше, се завъртя — подпря ни влекач.

От кърмата обираха въжетата бавно и старши помощникът Сашо Данаилов, стиснал микрофона в шепата си, настойчиво подканяше:

— Кърмата! Вира по-весело! По-весело, кърмата! В края на вълноломната стена запалиха фара — светлината му се развя като златна кърпа.

Мина още време.

На края капитанът, накипял от гняв, докрай развалил настроението на всички от мостика, включително и на пилота, заповяда:

— Край на маневрата. Така оставаме. С по три края и шпринг. Постоянна готовност па машината.

В пет сутринта потеглихме. Небето бе светло и прозрачно, Порт Саид — струпан отдясно. Сякаш докато сме спали през нощта, сградите са се приближили до нас — да ни видят и подушат.

В началото на вълноломната стена, като корен на избит кътник, стърчеше фундаментът на паметника на Фердинанд дьо Лесепс. Паметникът липсваше — унищожен е в 1956 година, след отхвърлянето на английското владичество.

Години наред Фердинанд дьо Лесепс е живял с идеята за прокопаването на Суецкия канал. Но гласът му — глас в пустиня. Търсил изход — вратите зазидани. Търсил вратички — нямало. На края се открехнала една — престолонаследникът Саид.

Двамата се сприятелили. Саид обикнал Лесепс за това, че майсторски варял макарони … След смъртта на Мохамед Али в 1858 година цъфват бадемите и в двора на Лесепс — започва прокопаването. Тогава французинът е на петдесет и три години, беловлас здравеняк със златни очила и златен ланец на жилетката…

Корабът набираше скорост, крайбрежният булевард се проточи — тук-там върху асфалта — сянка, хвърлена от самотна кралска палма. Вляво ръждавеят останките от египетския пасажер „Ел Мекка“, изтеглени при почистването на канала. Пасажерът е потопен в началото на израелската агресия. Нарочно, за да затвори канала.

Докато се озърна, докато мина от единия до другия борд, докато наглася метража на бинокъла, градът се изниза. Пред кораба се опъна синият мокет на канала. Зеленина зарадва окото ми: спретната зеленчукова градинка. В окуляра на бинокъла нахлу жена с жакет от алено кадифе. Тя се бе навела — силното й бедро изопваше басмата на шалварите. Мъжът до нея — поохлузен. Ако не е аллах и фереджето, помислих си, трудно се задържа такава жена…

Зеленчуковата градинка остана назад, вляво бе придърпан изваденият от канала танкер „Насър“, целият в ръжда, до него — американският танкер „Обсервър“. Той бил осмият поред в конвоя север—юг. На кърмата му все още се вее флагът, парцалив и изцапан.

Когато го потапят, „Обсервър“ е пълен с жито. Между двата кораба в далечината жълтеят развалините на бомбардирана казарма.

От тук надолу, през всичките сто и шестдесет километра на канала, са водени жестоки боеве. Още стоят укрепленията, бодливите мрежи, противотанковите заграждения. Но оръдията, минометите и войниците ги няма. Пустинният вятър хамсин е почнал да навява и заобля бомбените ями. За първи път не на кино виждах окопи, укрепени с торби пясък — куршумът заорава в пясъка и войникът продължава да живее и да стреля с автомата, ако не го прихлупят отгоре с бомби и снаряди…

Корабът се движеше със седем мили в час, наоколо бе пустиня, тук-там като мираж се появяваше оазисче и край него — форт — спомен от англичаните. Растителност комай имаше само по африканския бряг на канала — крастав трънак и баби зъби в пясъка.

Малко преди Исмаилия стърчат заринати в пясъка останки от самолети, танкове и зенитни оръдия, разкрачени с колелета нагоре. От низината Тина вееше пустота и аз си помислих, че трудно достигат силите на човека, за да съхрани илюзиите си, когато наоколо витае смърт.

Ето я и съсипаната, изтърбушена от взривове Исмаилия. Но джамията дори не е одраскана — бяла, с палми наоколо, досущ като сувенир от слонова кост. Подхождахме седемдесет и шестия километър — там бе разрушен нов дворец, персийски стил. Отдалече приличаше на нагризана вафла, хвърлена в пясъка от разглезено сито дете.

В края на езерото Тимсах се заредиха едноетажни вили — еднакви, скучни, правени без замах и свобода, сякаш някой е колекционирал кибритени кутии. Пред палмите — плажова ивица, извита като парче кора от банан. Отвъд езерото — голо поле и сред него — горяла бойна техника, разбита и зловеща. Тук е ечала канонадата на боеве, млада гъста кръв е изтичала в пясъка и пясъкът под гърчещите се тела е набъбвал в червена лепкава топка…