Никола Радев - Седем ключа на вода

Крайбрежният булевард „Кемал Ататюрк“ е чиста европейска улица — не като за този град. Пред щаба на НАТО на тринадесет пилона са вдигнали знамената на държавите от военния блок. Четиримата часови с бели каски и бели гети стоят като истукани по ъглите, въоръжени са с малки, като детски играчки, автомати…

Гостилничките по света са тъкмо за посядане на скитосващитс в един непознат град. Едно „ахчийско“ щърбо чираче с гъстеещ мъх по горната устна, дошло в Измир преди година-две от селата край Мендерес на градски гичинмек, се изправя до мене. Чирачето чака какво ще му поръчам, за да го до-несе — в очите му пропълзява боязън да не ме изтърве като мющерия и да ида в друга гостилничка. Заръчах си агнешка главичка, плетени чревца на тава и го ударих на живот…

На следващата вечер влязох в барчето „Гондол“ край пристанището. Посетители нямаше. В ъгъла седяха няколко кокони — от онези, дето не пестят червилото, усмивките, дръзките погледи, че и себе си … Придрънча палец върху дайре, запяха. Патронът им кимна одобрително и докара при мене количка с пет-шест вида риба. Избрах си една — за скара, поръчах и гамбари, донесоха салати, в които лъщяха бистри капки зехтин…

Сиромах човек, колко му трябва? … Една риба на корема, халба бира, за да плува рибата, две песни за поболяна от мерак душа … Тръгнах си с добри намерения, сит, но през две къщи пееха. Че по песента, та на втория етаж. Натам ме водеше вито кърпено стълбище.

Българинът е човек, който все гледа да не стане нещо без него, да не изтърве нещо. Що народ си е хващал беля от такова надзъртане в работи, дето не му са работа. И аз вървя към песента — нещо ме тегли нагоре, нещо ме възпира: да не затъна в някоя скандална история, че сетне от мене да останат само едни златни капитански копчета…

Прекрачих прага и през дима от цигарите видях няколко маси и край тях — мрачни бараби, впили мътни погледи в ханъмата, която пееше и танцуваше между масите. По алената й атлазена рокля трептяха сребърни пайети. Когато един пийнал мъж се загледа в тези трептящи пайети, те оживяват и го затоплят отвътре. Тогава жената става нещо повече от жена, а на мъжа друго и не трябва.

Приближи келнер, придърпа стол, настани ме, тури пред мене бутилка бира и порция варени миди. Докато накусвах мидите, ханъмата застана отпреде ми — смугла и разгорещена, направи плавно движение, тялото й се изви и изопна като струна, закръгленото коремче хлътна, завъртя се и подскочи: жената хвърляше гюбек!… Усетих как се изчервявам, паетите вече трептяха в самия мене, знаех какво ми трябва и какво не ми трябва… И друго знаех: нищо на този свят не остава безнаказано и човек, тъй или иначе, заплаща кратките мигове на щастие. Извадих десет лири и и ги подадох. Но човекът, който седеше на масата срещу мене, се протегна и аз едва сега го видях — беше нейде на моя възраст, червендалест хубавец с буйна коса и буйни мустаци; от разхлабената яка на ризата му напираше бичи врат — той се протегна, сграбчи парите от ръката й, придърпа жената към себе си и пъхна банкнотата дълбоко в пазвата й. Докато я пъхаше, аленият атлас се изопна надолу и над него за миг изгряха две малки бледи луни … Ханъмката му се поклони ниско, аз го гледах — едрото му, черно и алчно око излъчваше възхищение; окото се завъртя; към мен, стрелна ме строго и аз разбрах: човек-будала и вързаното куче го хапе…

На кораба се качи пилотът — възрастен арабин с уморени очи и горчива уста, камериерът му донесе цигари и кафе и докато посръбваше шумно, той подаде команда, започна маневрата за влизане в Порт Саид.

Лека-полека се занареждахме в кервана. Срещу нас излезе китайският кораб „Да ли“ — чистичък и спретнат като средновековен католик-мисионер. Разминахме се с мълчаливо любопитство. Невъзмутимо, слънцето стоеше над хоризонта като уличен „стоп“.

Взех бинокъла: вдясно, върху недостроената вълноломна стена, бе възкачен кораб — над стената стърчаха носът и мачтата му.

— Скъсал е котва и му е отказала машината — каза някой. — При лошо време… Да не ти се случва!

Вътре в бухтата чакаха другите двадесет кораба от кервана, с които трябваше да тръгнем на разсъмване през канала.

Всичко вървеше добре, пилотът заповяда да приспуснат лявата котва — ще се вържем на бочки. Старпомът дублира командата, но лодките на арабите, които трябваше да поемат въжетата, закъсняха и оттук нататък всичко тръгна наопаки. Арабите се туткаха и надаваха викове като всички паникьосани араби, инерцията ни снасяше към съседния кораб, капитанът през зъби извика: „Пълен назад!“ и четвъртият помощник Пелов се хвърли към щамбайна.