Робърт Шекли - Прототип

Кацането бе почти катастрофално. Бентли знаеше, че координацията му куца заради обемистия товар върху гърба му, но не бе осъзнал доколко, докато в критичния момент не натисна погрешния бутон. Корабът започна да пада като камък. Едва в последния момент той успя да го балансира, като изрови една черна дупка в равнината под себе си. Корабът му кацна, заклати се за миг, а после с ръмжене се успокои.

Бентли бе извършил първото кацане на човек върху Телс IV.

Първата му реакция бе да си налее стабилна глътка чисто уиски.

Щом я пресуши, той включи радиото си. Приемникът бе вкаран в ухото му и мястото го смъдеше, а микрофонът бе имплантиран по хирургически път в гърлото. Преносимият субпространствен уред се самонастройваше, което беше прекрасно, тъй като Бентли нищо не разбираше от насочване на толкова тънък лъч на такива огромни разстояния.

— Всичко е наред — каза той на професор Слайгърт по радиото. — Планетата е от земен тип, точно както беше писано в доклада от наблюдението. Корабът е цял. Радвам се да ти съобщя, че не успях да си счупя врата при кацането.

— Разбира се, че не си го счупил — отвърна Слайгърт с тих и напълно спокоен глас през малкия приемник. — А как е Протек? Как го чувстваш? Свикна ли вече с него?

— Не — отвърна Бентли. — Още го чувствам като маймуна, покатерила се върху гърба ми.

— Нищо. Ще свикнеш — увери го Слайгърт. — Институтът те поздравява и съм сигурен, че правителството ще те награди с някой медал. Не забравяй, че най-важното сега е да създадеш братски отношения с аборигените и ако е възможно, да сключиш някакъв търговски договор. За каквото и да е. Като първа стъпка. Трябва ни тази планета, Бентли!

— Знам.

— Успех. Обаждай се винаги, когато можеш.

— Добре — обеща Бентли и прекъсна връзката.

Опита да се изправи, но не успя от първия път. После, като използва ръчките, предвидливо поставени под контролния панел, можа да се задържи на краката си. Чак сега усети колко отслабващо действа безтегловността върху мускулите на човека. Съжали, задето не бе извършвал по-упорито гимнастическите упражнения по време на дългото пътуване от Земята.

Бентли беше едър, наперен младеж, висок над метър и осемдесет, с широки рамене и здраво тяло. На Земята тежеше около деветдесет килограма и се движеше с атлетическа грация. Но още преди да напусне Земята, му бяха добавили това бреме от трийсет и пет килограма, захванато неотменно и неподвижно върху гърба му. При тези обстоятелства той се движеше като престарял слон, обут в тесни обувки.

Бентли раздвижи рамене под широките пластмасови ленти, изкриви лице и се измъкна през десния люк. В далечината, вероятно на около осемстотин метра, се виждаше селище, което изглеждаше ниско и кафеникаво на цвят. По равнината към него се движеха някакви точки. Явно селяните бяха решили да видят какъв е този странен обект, паднал от небето, който дишаше огън и вдигна такъв ужасен шум.

— Хубаво представление — каза си Бентли. Ако тези извънземни не бяха проявили любопитство, контактът можеше да се окаже труден. Такава възможност бе обмисляна дълго от Земния институт за междузвездни проучвания, но така и не й намериха решение. Затова я бяха изключили от списъка на вероятностите.

Селяните се приближаваха. Бентли реши, че е време да се приготви. Той отвори шкафчето, извади лингафона си и го закачи с известна трудност на гърдите си. На едното си бедро закрепи голяма манерка с вода. На другото завърза пакет с концентрирана храна. Около кръста си закопча колан с различни инструменти. До единия глезен привърза радиото, а до другия — пакета си за първа медицинска помощ.

Така екипиран, Бентли носеше върху себе си общо над седемдесет килограма, всеки грам от които бе обявен като жизненонеобходим за извънземния изследовател.

Фактът, че вместо да ходи, той залиташе, бе определен като незначителен.

Местните вече бяха стигнали до кораба и се събраха наоколо, като си разменяха непочтителни коментари по отношение на него. Бяха двукраки. Имаха къси дебели опашки и физиономиите им бяха човешки, обаче кошмарни. Бяха яркооранжеви на цвят.

Освен това Бентли забеляза, че бяха и въоръжени. Виждаше ножове, копия, пики, каменни чукове и кремъчни брадви. При вида на това въоръжение върху лицето му се появи доволна усмивка. Това беше оправданието на всичките му неудобства и причината, заради която не се бе разделял с почти четирийсеткилограмовата тежест на гърба си от мига, когато напусна Земята.