Робърт Шекли - Резултатът

Нещата, които познаваше добре, можеше и да създава по-добре. Онова, което знаеше само от книгите или разговорите — дворци например — обикновено се получаваше някак объркано и несигурно, макар че той можеше да го направи почти идеално, ако поработеше с ума си върху подробностите. Всичко, което създаваше, бе триизмерно. Дори храната имаше вкус на храна и като че ли го засищаше. Можеше да забрави напълно за някое от създанията си, да заспи, а когато се събудеше, то пак си бе на място. Можеше също така и да „отсъздава“. Достатъчно бе само да се замисли по-съсредоточено и създаденото от него изчезваше. Колкото по-голямо бе то, толкова по-дълго трябваше да се съсредоточи.

Можеше също така да „отсъздава“ и неща, които не бе създал — планини и долини. Но това отнемаше повече време. Като че беше по-лесно да оформя материя, която веднъж преди това е създал сам. Можеше да направи птички и малки животинчета или поне неща, които изглеждаха като такива.

Никога не бе се опитвал да създаде човешко същество.

Не беше учен. Бе космически пилот. Имаше дълбоки познания по атомна теория, но никакви по генетика. Реши, че в кръвната му плазма или в мозъка му трябва да са протекли някакви промени. Или може би на самата Земя. Но въпросът „защо“ се е получило така, не го занимаваше. Това просто бе факт и той го прие.

Погледна отново към паметника си. Нещо го притесняваше.

Естествено, би могъл и да го създаде, но не знаеше дали нещата, които прави, ще просъществуват след смъртта му. Изглеждаха достатъчно стабилни, но биха могли да се разпаднат, когато и той се разпадне. Затова се реши на този компромис. Създаде длетото и чука, но избра естествена гранитна стена. Изряза буквите откъм вътрешната страна на пещерата, за да не бъдат подложени на външни атмосферни влияния, и работи усилено, като спеше и се хранеше до работното си място.

През отвора на пещерата можеше да види кораба си, издигащ се над гладката равнинна изпепелена земя. Не бързаше да се върне в него. Единствените хора, които биха прочели този надпис, би трябвало да дойдат от звездите. Но как ли щяха да го разчетат? Той погледна ядосано надписа. Трябваше да го изпълни със символи. Но какви? Математически ли? Естествено, но какво можеха да разкажат те за Човека? И какво го бе накарало да си помисли, че те изобщо щяха да открият пещерата? Нямаше смисъл от този надпис, при положение че цялата история на Човечеството бе изписана върху смачканото и опустошено лице на планетата. Всеки можеше да го види и разбере. Той изруга собствената си глупост заради шестте пропилени в работа по безсмисления надпис дни. Тъкмо се готвеше да го унищожи, когато чу стъпки откъм входа на пещерата и извърна глава.

Щеше да падне от стола си. Скочи прав.

Там стоеше едно момиче. Той примигна бързо, но тя си остана там. Висока, тъмнокоса, облечена в изпомачкана мръсна дреха.

— Здрасти — каза тя и влезе в пещерата. — Чух чукането откъм долината.

Той, без да мисли, й предложи стола си и създаде втори за себе си. Тя опипа стола със съмнение преди да седне.

— Видях, когато го направи — каза тя. — Но още не мога да повярвам. Огледала ли използваш?

— Не — промърмори той несигурно. — Аз създавам. Тоест имам силата да… Чакай! Ти откъде се появи? — Докато задаваше въпроса си, той приемаше и отхвърляше различни възможности. Да е била скрита в пещера? На върха на някоя планина? Не, имаше само един възможен начин…

— Аз бях в твоя кораб, приятел… — Тя се облегна в стола и обви с ръце едното си коляно. — Когато товареше този кръстосвач, аз си помислих, че ще се измъкнеш. Вече се чувствах изморена да зареждам възпламенители по осемнадесет часа на ден и затова се измъкнах. Има ли някой друг жив?

— Не. Но защо не съм те видял тогава? — Той се загледа в дрипавото красиво момиче и една неясна мисъл се зароди в главата му. Той се пресегна и докосна ръката й. Тя не се дръпна, но красивото й лице изрази раздразнение.

— Истинска съм — каза тя грубо. — Трябва да си ме виждал в Базата. Не помниш ли?

Той се опита да си спомни времето, когато имаше База — като че ли преди векове. Там наистина имаше едно чернокосо момиче, което никога не го забелязваше.

— Мисля, че бях умряла от студ — говореше тя. — Или съм изпаднала в кома няколко часа след излитането на кораба ти. Скапана му е отоплителната система на този кораб! — Тя потръпна при спомена.

— Изобщо не съм я включвал, за да не хабя кислорода — обясни той. — Поддържах въздух и топлина само в пилотската кабина. Когато ми трябваха провизии, използвах космически костюм, за да ходя до склада.