Робърт Шекли - Разходка

— Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?

— Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?

— Около стотина години — помоли Джаспърс.

— Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.

Когато посетителят си отиде, Лилиан попита:

— Наистина ли можете да му помогнете?

— Това ще си го изяснявам утре.

— А защо не днес?

— А защо не утре?

— Защото карате да ви чакат, а това не е хубаво.

— Съгласен съм — рече Хол. — Но затова пък е изпълнено с живот. Докато пътешествах, забелязах, че животът е всъщност едно очакване. Значи докато очакваш, трябва да се наслаждаваш на всичко, защото само това можеш.

— Прекалено сложно е за мен.

— В такъв случай напишете някакво писмо.

На тротоара стоеше човек с американското знаме в ръце. Наколо се бяха насъбрали неколцина. Човекът беше възрастен, с червеникаво сбръчкано лице. Говореше:

— Аз искам да ви разкажа за света на мъртвите, защото те ходят по земята редом с нас. Какво ще кажете на това, а?

— Лично аз ще се съглася — отвърна Хол, — защото до вас стои белокоса жена в астрално тяло с неподвижна лява ръка.

— Боже мой, това сигурно е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава аз се опитвам да се свържа с нея. И какво казва?

— Цитирам: „Херберт, стига си дрънкал врели-некипели, ами си върви у дома. В тендежарата има яйца, водата е изкипяла и до половин час жалката ти бърлога ще изгори до основи!“

— Това си е Етел! — възкликна Херберт. — Етел, как можеш да наричаш врели-некипели разговорите с мъртви, щом самата ти си дух?!

— Тя отвръща — доложи Хол, — че мъж, който не може да си свари даже едни яйца, без да подпали къщата, няма право да размишлява за духовете!

— Цял живот ми трие сол на главата — измърмори Херберт и се отдалечи.

— Мадам, не сте ли прекалено строга с него? — попита Хол.

— И докато бях жива не ме слушаше, и сега. Как да не си прекалено строг с такъв човек… Приятно ми беше да си побъбрим, господине, но вече трябва да си тръгвам — каза Етел.

— Къде? — позаинтересува се Хол.

— В Дома за Престарели Духове, къде другаде — и изчезна.

Хол поклати глава с възхищение: „Какво прекрасно място е Земята!“ — помисли си той.

На Катедралната алея се тълпеше народ — главно венериани, маскирани като немци, и обитатели на съзвездието Стрелец, прикрити като хипита.

Някакъв дебелак се приближи до Хол и го попита:

— Извинявайте, вие не сте ли Хол Папазиан? Аз съм Артър Вентура, ваш съсед.

— От Алдебаран ли? — попита Хол.

— Не, от Бронкс.

— На Алдебаран няма Бронкс! — отсече Хол.

— Вземете се в ръце, Хол. Няма ви цяла седмица. Алина ще откачи от притеснения. Иска да се обърне към полицията.

— Алина ли?

— Вашата съпруга.

Хол разбра какво става — просто Кризисно Съвпадение на Личности. Като правило извънземните туристи не се сблъскват с това явление. Съвпадението можеше да донесе на Хол потресаващи впечатления! Стига да се запазят в паметта…

— Добре — рече Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на моята съпруга, на моята прекрасна Полина…

— Алина — поправи го Вентура.

— Да де. Предайте й, че ще се върна, веднага щом изпълня задачата.

— Каква задача?

— Моята задача е да изясня каква е моята задача.

Хол се усмихна и се опита да си тръгне, но Артър Вентура притежаваше уникалната способност да се рои и обгради Папазиан от всички страни, като вдигаше аларма и се опитваше да приложи силови похвати. Папазиан си помисли за лазерното си оръжие и замисли да убие всички Вентури, но после реши, че това не би било в духа на събитията…

Униформени лица въдвориха Папазиан в дом, където той се строполи в обятията на ридаеща жена. Тя веднага започна да му съобщава сведения от личен характер. Хол стигна до извода, че жената се казва Алина. Тя беше убедена, че е негова жена. И би могла да му предостави съответните документирани доказателства.

В началото дори беше забавно да имаш жена, деца, работа, сметка в банката, автомобил, няколко ката бельо и всичко останало, което имат земяните. Хол се радваше на новите си вещи. Почти всеки ден Алина го питаше:

— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?

А той отвръщаше:

— Нищо. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.

Алина плачеше. Хол свикна и с това.

Съседите бяха много грижовни, приятелите — много добри. Всички се стараеха да скрият от него, че е превъртял — чудак, идиот или психар.