— Няма нужда да задържаш дима — обясни Олбъни. — Не си давай труд даже да вдишваш. Активните съставки навлизат в кръвния поток през лигавицата на устата. Почти безвредно е, не създава зависимост и е съвсем законно, разбира се. Но ти ме питаше за добрите стари времена. Само преди двадесет години Ловът беше почти религиозен ритуал. Всеки, който е глава на семейство, попадаше поне в един Лов годишно. Хората наемаха цели семейства Търсачи в онези дни, когато парите се печелеха много по-лесно. Търсачите бяха екипът на Ловеца, нещо много повече от обикновени наемни работници. Нещо като семейство, макар че все пак им плащат. Клиентелата приличаше донякъде на благородническите фамилии от времето на Ренесанса, когато всеки богат човек е имал своето стадо от хора, които са му носели пари.
— Не звучи лошо — обади се Харолд.
Олбъни кимна с тъжно-замислен поглед в блестящите си кафяви очи.
— По това време добре обученият Търсач имаше повече работа, отколкото можеше да поеме. Понякога Търсачът спечелваше от клиентите си достатъчно, за да може да си позволи сам да започне да Ловува.
— Толкова ли е скъпо? — попита Харолд. — Мислех, че ти трябва само оръжие.
— Ловът сам по себе си не е скъп. Просто, ако се отнасяш сериозно към него, постепенно преставаш да се интересуваш от каквото и да било друго. За повечето Ловци работата на пълен работен ден се превръща в неудобство. Работата отнема от времето ти за Убийство, обвързва те с някакъв ред, който те прави уязвим спрямо внезапната атака и засадата. Тая с работата хич не я бива. Ние в Ловния свят много-много не се занимаваме с нея.
— А тогава от какво живеете?
— Правителството плаща годишна издръжка на всеки регистриран Ловец, която се основава на оценката на данъчното бюро колко би изкарвал, ако не прекарваше цялото си време в Лов. Отрицателен данък общ доход, така се нарича. Изключително популярен номер. А за всяко регистрирано Убийство се полага и парична награда.
— Но нима правителството може да си го позволи? Та то трябва да издържа половината население?
— О, всичко е много внимателно изчислено. Ловът е най-голямата примамка за туристите и основният ни източник на външни средства. Ловът осигурява притока на пари и правителството прави всичко възможно да поддържа Ловците и техните Търсачи в добро парично състояние. За съжаление, както добре ми е известно, това не е достатъчно.
— На теб ли? — учуди се Харолд. — Че ти имаш доста преуспяващ вид.
— Човек не трябва да се отпуска. Всъщност едва я карам. Повечето от парите си загубих покрай един друг обичай в Ловния свят, който пристрастява много повече от убийството. Имам предвид краля на пороците — хазарта.
— Не можеш ли да стоиш настрана от него? — попита Харолд.
— Едва ли. Нашите закони за хазарта са единствени по рода си в света. Тук хазартът не само е законен, в определени моменти той е задължителен.
— Правителството ви кара да играете хазарт?
— Повечето от нас не се нуждаят от насърчения. Това е част от нагласата за поемане на риск, която е в основата на есмералдския характер.
— А какво става с тези, които загубят?
— Ако загубят достатъчно — отвърна Олбъни, — банкрутират.
— А след това?
— Тези, които стигнат до абсолютен банкрут — до последното стъпало, напълно изцедени, без никакви пари и никаква възможност да ги заемат отнякъде, — се отказват от останалото си имущество и стават роби на правителството.
— Роби! — възкликна Харолд. — Ти се шегуваш. В съвременния свят няма робство.
— Няма ли? — попита Олбъни. Той се обърна към бармана: — Чарлз, разкажи на господин Ердман за робството.
— Разбира се — съгласи се барманът жизнерадостно. Той беше едър, кръглолик човек, шкембест и леко плешив и като изтри зачервените си ръце върху изцапаната си престилка на бели и сини карета, каза: — Мога да ви разкажа като вътрешен човек. — Той протегна едната си ръка. — Виждате ли този пръстен? Това е пръстенът на правителствения роб.
На малкия пръст на ръката му имаше обикновен черен пръстен, направен от някакъв лъскав материал — абанос навярно, инкрустиран с един-единствен искрящ камък.
— Тая пролет ще се навършат три години, откак станах правителствен роб — поясни Чарлз. — Картите, ето какво ме погуби. Дадоха ме под наем на тукашния хотел, да помагам, докато трае туристическият сезон. През останалото време от годината съм товарен инспектор в правителствената митница.
Харолд не знаеше какво да каже. Не му се виждаше много учтиво да пита един роб за отношението му към робството. Но само ако се приеме, че в робството има нещо унизително. Чарлз като че ли нямаше подобно усещане. Нито пък Майк Олбъни.
Читать дальше