Робърт Шекли - Грешно лекарство

— Казвате, че искал да убие мен ?

— Определено.

— Това е лъжа! Не знам каква игра играете, господине, но никога няма да ме накарате да ви повярвам. Елуд ми е най-добрият приятел. От деца сме приятели. Заедно служихме. Елуд ще си отреже ръката заради мен. И аз също заради него.

— Да, да — нетърпеливо произнесе Рат. — Когато е в нормално състояние, със сигурност би го направил. Елуд — това собственото или фамилното му име е?

— Собственото — отвърна подигравателно Магнесен.

— Вашият приятел Елуд е психопат.

— Вие не го познавате. Този мъж ме обича като брат. Кажете ми какво всъщност е направил Елуд? Закъснял е с някои плащания, а? Аз мога да помогна.

— О, твърдоглав глупак такъв! — развика се Рат. — Опитвам се да ти спася живота! Също и този на приятеля ти!

— Ама откъде да знам? — възрази му Магнесен. — Вие нахлухте тук и…

— Можеш да ми вярваш — каза Рат.

Магнесен огледа лицето му и кимна мрачно.

— Казва се Елуд Казуел. Живее тук, до пресечката, на номер 341.

Мъжът, който отвори вратата, беше нисък, с червена коса и зачервени очи. Дясната му ръка бе пъхната в джоба на сакото. Изглеждаше много спокоен.

— Вие ли сте Елуд Казуел? — попита Рат. — Човекът, който закупи регенератор днес следобед в магазина за домашни терапевтични уреди?

— Да — отговори Казуел. — Ще влезете ли?

В малкия хол те видяха регенератора, блестящ в черно и хром, поставен близо до дивана. Беше изключен.

— Използвахте ли го? — попита разтревожено Рат.

— Да.

Фолънсби пристъпи напред.

— Господин Казуел, не знам как да ви обясня, но сме направили ужасна грешка. Регенераторът, който сте купили, е марсиански модел… За терапия на марсианци.

— Знам — каза Казуел.

— Наистина ли?

— Разбира се. Бързо го разбрах.

— Положението беше доста опасно — каза Рат. — Особено за човек с вашите… хммм… неприятности. — Той тайничко огледа Казуел. Човекът изглеждаше добре, но външният вид често може да излъже, особено при психично болни. Казуел страдаше от мания за убиване и нямаше причина страданието му да не продължава.

На Рат изведнъж му се прииска да не беше освобождавал Смит и хората му. Понякога е успокояващо да имаш на разположение един въоръжен взвод.

Казуел пресече стаята и застана до терапевтичната машина. С една ръка все още в джоба на сакото, той постави другата с обич върху регенератора.

— Това нещичко положи всички усилия, горкото — каза той. — Естествено, то не може да излекува нещо, което не съществува. — Той се засмя. — Но беше много близо до успеха.

Рат се вгледа в лицето на Казуел.

— Радвам се, че не ви е причинило вреда, господине — произнесе той със спокоен глас. — Компанията, разбира се, ще ви възмезди за загубеното време и умственото натоварване, които…

— Естествено — заяви Казуел.

— И ние ще ви снабдим веднага с необходимия регенератор от земен тип.

— Това няма да е необходимо.

— Няма ли?

— Не — произнесе решително Казуел. — Опитът на машината за лечение ме накара да си направя самооценка. Имаше един миг на пълно прозрение, когато аз успях да оценя и да се освободя напълно от желанието да убия горкия Магнесен.

Рат кимаше учудено.

— Значи вече не изпитвате подобно желание?

— В ни най-малка степен.

Рат се намръщи силно, опита се да каже нещо, но се спря. Обърна се към Фолънсби и Хаскинс.

— Вземете тази машина. Имам да ви казвам няколко думи, но това ще стане, когато се върнем в магазина.

Началникът и продавачът вдигнаха регенератора и си тръгнаха.

Рат пое дълбоко дъх.

— Господин Казуел, настоявам да приемете гратис един нов регенератор от фирмата. Ако лечението не е извършено правилно, винаги има опасност болестта да се възбуди отново.

— При мен не съществува такава опасност — весело, но с дълбоко убеждение му отвърна Казуел. — Благодаря за предложението ви, господине. И лека нощ.

Рат повдигна рамене и се насочи към вратата.

— Почакайте! — повика го Казуел.

Рат се обърна. Казуел бе извадил ръката от джоба си. Държеше револвер. Рат усети как крайниците му изтръпват. Той изчисли разстоянието между себе си и Казуел. Беше доста далеч от него.

— Ето — каза Казуел и протегна към, него револвера с дръжката напред. — Той вече няма да ми трябва.

Рат успя да запази лицето си безизразно, докато вземаше револвера и го поставяше в безформения си джоб.

— Лека нощ — каза Казуел. Той затвори и заключи вратата зад Рат.

Най-после беше сам.