Робърт Шекли - Фантом V

Това изглеждаше логично. Човек можеше да обясни и поведението на дрехите си по този начин. Правилно използвано, статичното електричество би могло да…

Пред него стоеше нещо. Алармената система, както и преди, не беше се включила.

Грегър бавно повдигна глава. Нещото пред него беше високо почти три метра и с приблизително човешки форми, макар че имаше крокодилска глава. Беше с яркочервен цвят и с пурпурни ивици по дължината на тялото си. С единия си извит нокът държеше голяма кафява чаша.

— Здрасти — каза то.

— Здрасти — преглътна Грегър. Бластерът му беше на масата, само на шестдесетина сантиметра от ръката му. Той се чудеше дали нещото ще го нападне, ако посегне да го вземе.

— Как се казваш? — попита Грегър със спокойствието на дълбоко изплашен човек.

— Аз съм Пурпурният Заграбвач — каза нещото. — Аз грабя разни неща.

— Колко интересно. — Ръката на Грегър започна да се протяга към бластера.

— Аз грабя неща, които се казват Ричард Грегър — каза му Заграбвачът с ясен и любезен глас. — И обикновено ги ям с шоколадов сос. — То вдигна чашата и Грегър видя, че тя е надписана. „Шоколад Смиг — идеалният сос за Грегъри, Арнолди и Флинове“.

Пръстите на Грегър докоснаха бластера.

— Да нямаш намерение да ме изядеш? — попита той.

— О, да — отвърна Заграбвачът.

Грегър вече бе хванал оръжието. Той свали предпазителя и стреля. Яркият взрив се удари в гърдите на Заграбвача и се пръсна към пода, стените и веждите на Грегър.

— Това не може да ме нарани — обясни Заграбвачът. — Аз съм много висок.

Бластерът падна от ръката на Грегър. Заграбвачът се наведе.

— Сега няма да те изям — каза той.

— Така ли? — успя да пророни Грегър.

— Няма. Мога да те изям едва утре, на първи май. Такива са правилата. Дойдох само да те помоля за една услуга.

— Каква?

Заграбвачът се усмихна любезно.

— Ще бъдеш ли така добър да изядеш няколко ябълки? Така вкусът на плътта ти става чудесен.

И като каза това раираното чудовище изчезна.

Грегър включи с треперещи ръце радиото и разказа на Арнолд всичко, което се беше случило.

— Хммм — отвърна Арнолд. — Пурпурният Заграбвач, а? Мисля, че това решава нещата. Всичко съвпада.

— Какво съвпада? Какво е то?

— Първо направи каквото ти кажа. Искам да съм сигурен.

Като се подчини на инструкциите на Арнолд, Грегър разопакова химическото си оборудване и зареди няколко епруветки и реторти с химикали. Той ги разбърка, смеси, прибави, филтрира, както му бе казано и накрая постави сместа върху печката, за да я загрее.

— А сега ми кажи какво става — каза Грегър, когато се върна до радиото.

— Веднага. Потърсих думата „Тгасклит“ . Тя е опалианска. Означава „призрак с много зъби“. Поклонниците на слънцето са били от Опал. Това какво ти подсказва?

— Че са били убити от техен си призрак — отвърна ядосано Грегър. — Трябва да се е измъкнал от техния кораб. Може да е бил прокълнат и…

— Успокой се — каза Арнолд. — В тази работа няма никакви призраци. Завря ли сместа?

— Не.

— Кажи ми, когато заври. А сега нека поговорим за оживелите ти дрехи. Не ти ли напомнят за нещо?

Грегър се замисли.

— Ами, когато бях малък… Не, това е смешно — каза той.

— Продължавай — настоя Арнолд.

— Когато бях малък, никога не си подреждах дрехите на стола. Защото в тъмното винаги ми изглеждаха на човек, дракон или де да знам какво. Предполагам, че на всеки му се е случвало. Но това не обяснява…

— Разбира се, че обяснява! Сега не си ли спомни вече за Пурпурния Заграбвач?

— Не. Откъде да си го спомня?

— Защото ти го измисли! Не помниш ли? Трябва да бяхме на осем или девет години. Ти, аз и Джими Флин. Измисляхме най-ужасните чудовища. Това беше нашето си чудовище и единственото му желание беше да изяде теб, мен или Джими. При това поляти с шоколадов сос. Но можеше да го направи само на първо число на всеки месец, когато пристигаха писмата с оценките от училище. За да се отървем от него трябваше да използваме магическа дума.

Чак сега Грегър се сети и се зачуди как изобщо бе могъл да забрави това. Колко ли нощи бе стоял буден и очаквал с ужас появата на Заграбвача? Това очакване правеше другото, онова на писмото с оценките, да изглежда толкова незначително…

— Завря ли сместа?

— Да — каза Грегър, като погледна благоговейно към печката.

— Какъв цвят има?

— Някакво зеленикавосиньо. Не по-синя е отколкото…

— Добре. Можеш да я излееш. Искам да направя още няколко опита, но мисля, че я облизахме.