Робърт Шекли - Гражданин на космоса

Все пак не се безпокоях прекалено много. Имах някакво положение, макар и да бе трудно да се определи съвсем точно какво е то. Чувствах се по-щастлив от когато и да било на Земята, а шпионите ми бяха приятни и сговорчиви хора.

Малката ни колония бе щастлива и спокойна.

Мислех си, че това ще продължи вечно.

Тогава, една омразна нощ, стана нещо необикновено. Изглежда се бе получило някакво важно съобщение, защото работеха всички радиостанции. Наложи се да настоя няколко души да използват по един предавател, за да не претоварят генератора ми за ток.

Най-накрая радиостанциите замлъкнаха и шпионите се събраха на съвещание. Чувах ги как си шушукат чак до малките часове. На следващата сутрин се събраха във всекидневната. Лицата им бяха издължени и мрачни. Мейвис излезе напред, за да обясни положението.

— Случило се е нещо ужасно — каза тя. — Но най-напред, трябва да ти разкрием нещо. Бил, никой от нас не е това, за което се представя. Ние шпионираме за правителството.

— Какво? — попитах изненадано, защото не исках да нараня ничии чувства.

— Така е — каза тя. — Всички ние шпионирахме теб, Бил.

— Какво? — попитах пак. — Дори и ти?

— Дори и аз — отвърна тя тъжно.

— А сега всичко свърши! — възкликна Рой.

Това ме потресе.

— Защо? — попитах.

Те се спогледаха. Най-накрая господин Уолъс, който мачкаше бомбето си в ръце, се осмели да отговори:

— Бил, последното най-прецизно досега измерване е показало, че този сектор от космоса не е собственост на Съединените щати.

— На коя държава е собственост?

— Успокой се — намеси се Мейвис. — Опитай се да разбереш. Секторът не е бил взет под внимание при разпределението и сега никоя държава не може да претендира за него. Тъй като си първият, който се засели тук, цялата планета, заедно с няколко милиона кубически мили от околното пространство са твоя собственост.

Бях прекалено стъписан, за да проговоря.

— При тези обстоятелства — продължи Мейвис, — ние нямаме право да оставаме тук. Напускаме незабавно.

— Не можете! — възкликнах. — Не съм поправил клапаните ви.

— Всички шпиони си носят резервни клапани и ножовки — обясни тя тихо.

Докато ги гледах как се готвят да се качат към корабите, си представих самотата, която ме очакваше. Сега вече никое правителство нямаше да ме наблюдава. Вече нямаше да се вслушвам в тихите стъпки нощем, нямаше да виждам всеотдайните лица на шпионите зад себе си. Жуженето на допотопните камери нямаше да ме успокоява, докато работя, нито пък шумът на дефектните магнетофони щеше да ме приспива.

Въпреки това, съжалявах повече тях. Тези мили, усърдни и неумели шпиони щяха да се върнат в динамичния, забързан свят на конкуренцията. Къде щяха да намерят заподозрян като мен, щяха ли някога да попаднат на такава планета?

— Довиждане, Бил — каза Мейвис и ми протегна ръка.

Проследих я с поглед, докато се отдалечаваше към кораба на господин Уолъс. Едва тогава осъзнах, че тя вече не е мой шпионин.

— Мейвис! — извиках с цяло гърло и хукнах след нея. Тя забърза към кораба. Настигнах я и я улових за ръката. — Чакай! Тогава на кораба започнах да ти казвам нещо. Исках да ти го кажа и край водопада.

Тя се опита да се освободи. Изревах с най-неромантичния възможен тон:

— Мейвис, обичам те!

Прегърнах я, целунах я. Казах й, че домът й е тук, на тази планета със сумрачните гори и зелените поля. Тук, при мен.

Тя беше твърде щастлива, за да отговори.

След като Мейвис реши да остане, малкият Рой също промени решението си. Зеленчуците на господин Уолъс всеки момент щяха да узреят и той реши да се погрижи за тях. Оказа се, че всички имат някаква работа, която не могат да изоставят току-така.

И ето ме — владетел, крал, диктатор, президент — мога да се наричам както искам. Сега идват шпиони от всички държави, не само от Америка.

За да изхранвам поданиците си, скоро ще се наложи да внасям хранителни продукти. Само че другите владетели не искат да ми отпуснат помощ — смятат, че съм подкупил шпионите им, за да им изменят.

Не съм, кълна се. Те идват сами.

Не мога да замина другаде, защото планетата е моя. Не ми дава сърце и да ги прогоня. Изпаднал съм в безизходица.

Ще си помислите, че след като цялото ми население се състои от бивши шпиони, няма да ми е никак трудно да организирам местното управление. Не е така — те категорично отказват да помагат. Аз съм абсолютен монарх на планета от фермери, млекари, пастири и овчари, така че вероятно няма да умрем от глад. Но не това е въпросът. Въпросът е как, по дяволите, да управлявам?