Робърт Шекли - Гратисчия

— Значи ти чувстваш нужда от нови хоризонти.

— Да, господине — каза Франклин. — Надявам се, че не ви звучи твърде нахално, но ми се иска да бъда пионер. Няма значение колко много ще трябва да работя! Ще видите, само ме оставете тук, моля ви, господине! Ще работя толкова много, че…

— И какво ще правиш? — попитах аз.

— Ъ? — той ме погледна стреснато за миг. — Всичко мога да правя.

— Но какво по-точно? Ние имаме нужда от добър специалист по неорганична химия. Да не би случайно да имаш способности в тази насока?

— Не, господине — каза гратисчията.

Никак не обичам да правя това, но е много важно да се каже тежката и неприятна истина на гратисчиите.

— Значи не си химик — зачудих се аз. — Може да се намери място за много добър геолог. Или даже статистик.

— Боя се, че…

— Кажи ми, Франклин, ти защитил ли си дисертация?

— Не, господине.

— Докторат, някаква диплома? Поне техникум?

— Не, господине — с нещастен вид отвърна Франклин. — Даже не съм завършил и гимназия.

— Тогава какво мислиш, че би могъл да правиш тук? — попитах аз.

— Ами, четох, че Проектът се е разпространил по цялата територия на Марс. Мислех, че бих могъл да разнасям съобщения. Нещо като пощальон. Освен това мога да върша дърводелска работа. И като водопроводчик мога да работя. Трябва да има нещо, което да върша тук.

Аз налях на Франклин още една чаша кафе и той ме погледна умолително с големите си очи. Гратисчиите винаги гледат така, когато стигнем до този момент. Те си мислят, че Марс е като Аляска през седемдесетте години или като Антарктида през двехилядната. Гранична зона за смели и решителни мъже. Но Марс не е гранични зона. Той е задънена улица.

— Франклин — заговорих спокойно аз. — Ти знаеш ли, че Проектът Марс не е на самоиздръжка и никога няма да бъде? Знаеш ли, че издръжката на един човек тук струва петдесет хиляди долара годишно? Мислиш ли, че заслужаваш заплата от петдесет хиляди годишно?

— Аз няма да ям много — прошепна Франклин. — Пък и щом свикна, аз ще…

— Освен това — продължих аз, — знаеш ли, че на Марс не изпращат нито един човек, който няма титла поне доктор на науките?

— Това не го знаех — прошепна Франклин.

Гратисчиите никога не го знаят. Аз трябва да им го казвам. И така, аз казах на Франклин, че учените се занимават през свободното си време с водопроводна дейност, с дърводелство, с куриерски услуги, с готвенето, чистенето, поправките и всичко останало. Може би не го вършат много добре, но все пак го вършат.

Фактът е, че на Марс няма място за неспециалисти. Просто не можем да си го позволим.

Мислех, че ще се разплаче, но момчето се въздържа.

То се огледа тъжно. Всичко в столовата ни бе марсианско.

— Хайде — казах аз и се изправих. — Сега ще ти намеря легло. Утре ще уредим изпращането ти обратно на Земята. Недей да се натъжаваш толкова. Все пак видя Марс.

— Да, господине. — Гратисчията се изправи бавно. — Само че няма да се върна на Земята.

Аз не започнах да споря с него. Обикновено гратисчиите казват това. Но откъде можех да знам какво мисли този?

След като настаних Франклин, аз се върнах в лабораторията си и работих няколко часа върху една неотложна задача. После се тръшнах изтощен в леглото.

На следващата сутрин отидох да събудя Франклин. Той не си беше в леглото. Аз веднага помислих за саботаж. Кой знае какво би могъл да направи един разстроен човек? Да развали нещо, да подпали горивото. Започнах да обикалям из лагера и да го търся под дърво и камък. Накрая го намерих при строежа на новата лаборатория.

Това беше сграда, която трябваше да си построим сами. Всеки, който разполагаше с малко свободно време, иззидваше по няколко тухли, рендосваше някоя маса или каса за врата. Никой не можеше да се отдели достатъчно дълго от работата си, за да успеем да я довършим. За няколко часа Франклин бе свършил повече работа, отколкото ние всички за няколко месеца. Той беше добър дърводелец и работеше така, като че ли го гонеха всичките дяволи от ада.

— Франклин! — извиках аз.

— Да, господине. — Той изтича към мен. — Просто исках да направя нещо, за да съм полезен, господин Тъли. Дайте ми още няколко часа и ще я покрия. И ако тези тръби не трябват на някого, аз може да завърша и водопровода до утре.

Е, да. Франклин беше добър човек. Беше тъкмо такъв, какъвто ни трябваше на Марс. По всички правила на човешкото достойнство и честност аз би трябвало да го потупам по рамото и да кажа: „Момче, учението не е всичко. Можеш да останеш. Имаме нужда от теб.“