Робърт Шекли - Демоните

Докато се разхождаше по Второ авеню, Артър Гамът реши че пролетният ден е доста хубав. Не прекалено студен, а хладен и даващ сили. Чудесен ден, за да продаваш застраховки, каза си. Слезе от бордюра на Девета улица.

И изчезна.

— Видя ли това? — попита помощникът на касапина касапина. Стояха пред месарницата си и лениво наблюдаваха минувачите.

— Какво да съм видял? — попита касапинът, който беше червендалест, пълен човек.

— Онзи тип с шлифера. Изчезна.

— Изчезна — съгласи се касапинът. — Сви надолу по Девета. Какво от това?

Помощникът на касапина не беше видял Артър да свива надолу или нагоре по Девета, нито пък да пресича Второ авеню. Беше видял как изчезва. Само че трябваше ли да настоява, че е видял тъкмо това? Кажи на шефа си, че греши и чакай да видиш какво ще стане после. Освен това онзи тип с палтото сигурно наистина беше свил по Девета улица, иначе къде би се дянал?

Но Артър Гамът вече не беше в Ню Йорк. Беше напълно изчезнал.

Някъде другаде, не непременно на Земята, съществото, което наричаше себе си Нелзевул, гледаше една пентаграма. Вътре в нея имаше нещо, което не влизаше в сметките му. Гледаше го гневно, защото знаеше, че има сериозна причина да се ядосва. Години наред бе издирвал магически формули, бе експериментирал с билки и есенции, бе чел най-добрите книги по магии и вещерство. Беше вложил всичко в това гигантско усилие, а какъв беше резултатът? Не се появи демонът, който трябваше да се появи!

Разбира се, много неща можеше да не са наред. Ръката от труп например — не беше изключено и да е на самоубиец, защото и най-добрите търговци не заслужаваха доверие. Или пък линията на пентаграма да не е идеално права — много съществен момент. Или пък думите на заклинанието да не са в правилния ред — дори и една погрешно произнесена сричка би объркала всичко.

Така или иначе злото беше сторено. Нелзевул облегна едното си покрито с червени люспи рамо на огромната бутилка отзад и почеса другото с единия от подобните на кинжали нокти. Както обикновено, когато беше объркан, покритата му с шипове опашка затрепери неуверено.

Все пак беше някакъв демон.

Нещото в пентаграма обаче не приличаше на конвенционален демон. Отпуснатите гънки сивкава плът например… Но пък и историческите сведения бяха удивително неточни. Каквото и свръхестествено същество да беше, то трябваше да влезе в контакт с него. В това поне беше сигурен. Нелзевул подви копита по-удобно под тялото си и зачака странното създание да заговори.

Артър Гамът все още беше твърде стъписан, за да отвори уста. В един момент си вървеше по тротоара на път за застрахователното дружество и се наслаждаваше на пролетната утрин. Когато слезе от бордюра на Второ авеню и Девета улица, изведнъж се оказа тук. Където и да бе това място.

Докато все още леко се олюляваше, сред мъглата, която изпълваше помещението, успя да различи очертанията на огромно чудовище с червени люспи, седнало на бутовете си. До него стърчеше нещо като бутилка, само че висока поне три метра. Съществото имаше опашка с шипове. То се почеса по главата с нея и се вторачи в него с малки свински очички. Артър инстинктивно понечи да се отдалечи, но не успя да направи повече от крачка. Намираше се в очертана с тебешир фигура и поради някаква неизвестна за него причина не можеше да излезе извън белите линии.

— Така — каза червеното същество, когато най-накрая реши да наруши мълчанието. — Най-накрая те хванах.

Разбира се, то не употреби тези думи — звуците бяха съвършено непознати. Въпреки това обаче Артър разбираше смисъла им. Не беше телепатия, а сякаш си превеждаше чужд език.

— Трябва да кажа, че съм доста разочарован — продължи Нелзевул, когато уловеният в пентаграмата демон не отговори. — Според всички наши легенди демоните са страховити същества, високи пет метра с крила и малки глави, с дупка на гърдите, през която изпускат силна струя студена вода.

Артър Гамът отлепи мокрия от пот шлифер от гърба си и го пусна да се свлече като купчина на пода. Подсъзнателно му допадна идеята, че демоните умеят да изхвърлят струя студена вода през гърдите си — стаята беше гореща като пещ. Сивият му костюм от туид вече беше изпомачкан и подгизнал от пот.

С мисълта дойде и примирението — с червеното същество, с тебеширените линии, с горещата стая — с всичко.

Беше чел по книги и списания, а беше гледал и по филмите, че когато човек попадне в странна ситуация, обикновено казва нещо от рода на: „Ощипи ме! Това не може да е истина!“ или „Боже мой, или сънувам, или съм пиян, или луд“. Артър нямаше намерение да говори подобни абсурдни нелепости. Първо, беше сигурен, че голямото червено същество няма да ги оцени, и второ, знаеше, че не сънува, че не е пиян и че не е луд. В речника му нямаше думи, с които да опише всичко това, но той разбираше ситуацията. Сънищата бяха едно, това бе съвсем друго.