Робърт Шекли - Да ти се връща… в двоен размер

В Ню Йорк винаги е така. На вратата ти звънват, тъкмо когато си се опънал върху кушетката за една заслужена дрямка. Ако си волеви човек, ще си кажеш: „По дяволите, моята къща е моята крепост. Всяка телеграма може да се мушне и под вратата.“ Но ако си като Еделщайн, с не особено силен характер, тогава започваш да си мислиш, че това може би е блондинката от апартамент 12С, която идва да вземе назаем бурканче лют пипер. Или даже може да е някой луд филмов продуцент, който иска да направи филм по писмата, които си пращал на майка си в Санта Моника. (Пък и защо не. Не правят ли филми по къде по-скапани сценарии?)

Но този път Еделщайн наистина реши да не отваря. Легнал върху кушетката с все още затворени очи, той извика:

— Не искам нищо.

— Искате — отвърна глас от другата страна на вратата.

— Имам всички енциклопедии, четки и тенджери, които са ми необходими — извика в отговор Еделщайн. — Каквото и да носите, аз вече го имам.

— Вижте — обади се гласът. — Аз не продавам нищо. Искам да ви дам нещо.

Еделщайн се усмихна тъжно като нюйоркчанин, който знае че ако някой му направи подарък даже от пакет истински небелязани 20-доларови банкноти, той все пак накрая ще трябва да си плати за това.

— Ако е безплатно — отвърна Еделщайн, — тогава аз съвсем не мога да си го позволя.

— Но то е наистина безплатно — каза гласът. — Тоест толкова безплатно, че няма да ви струва нищо нито сега, нито когато и да било.

— Не ме интересува — отговори Еделщайн, като се възхищаваше на твърдостта на характера си.

Гласът не се обади.

— Хей, ако си още там, моля да си отидеш — извика Еделщайн.

— Скъпи господин Еделщайн, цинизмът обикновено показва наивност — каза гласът. — Господин Еделщайн, мъдростта е дискриминация.

— Тоя пък сега ми чете лекции — каза Еделщайн към стената.

— Добре — продължи гласът. — Забравете тази работа. Останете си с цинизма и расовите предразсъдъци. Защо ли ми трябваше да се захващам?

— Чакай — отвърна Еделщайн. — Какво те кара да мислиш, че имам предразсъдъци?

— Хайде сега да не се разправяме — каза гласът. — Ако събирах пари за Хадаси или продавах израелски акции, щеше да бъде различно. Но очевидно аз съм това, което съм, така че извинете ме, че си позволявам да дишам.

— Не бързай, де — каза Еделщайн. — Що се отнася до мен, ти си само един глас от другата страна на вратата. Нямам представа дали си католик, адвентист или дори евреин.

— Имате — отвърна гласът.

— Господине, кълна ви се…

— Е — каза гласът. — Няма значение. Често ми се е случвало. Довиждане, господин Еделщайн.

— Чакай малко — извика Еделщайн.

Той се изруга, че постъпва като глупак. Колко често се бе лъгал и накрая бе плащал например 9,98 долара за някоя илюстрована двутомна „Сексуална история на човечеството“ , за която приятелят му Манович каза, че можела да бъде купена във всяка книжарница за 2,98 долара?

Но гласът беше прав. Кой знае как, но Еделщайн знаеше, че разговаря с човек от нееврейски произход.

А гласът щеше да си тръгне и да си мисли: „Тези евреи пък си мислят, че по-добри от тях няма на този свят“ После щеше да каже това на фанатизираните си приятели от „Елкс“ или „Рицарите на Колумб“ и още една група от хора ще започне гледа с лошо око на евреите.

— Ама че съм слабохарактерен! — каза си Еделщайн тъжно. — Добре, можеш да влезеш — извика той. — Но те предупреждавам от самото начало, че няма да купя нищо.

Той се надигна, стана и тръгна към вратата. После спря, защото гласът бе отговорил:

— Много ви благодаря.

И при тези думи един мъж бе преминал през затворената и два пъти заключена дървена врата.

Човекът беше среден на ръст, добре облечен в сив костюм с десен „рибена кост“ и малко старомодна кройка. Обувките му от щавена кожа бяха лъснати идеално. Той беше черен, носеше куфарче и бе преминал през вратата на Еделщайн, като че ли тя бе направена от желе.

— Чакай малко, спри, почакай — каза Еделщайн. Той установи, че е преплел пръсти, а сърцето му бие неприятно бързо.

Мъжът остана напълно неподвижен на един метър вътре в апартамента. Еделщайн започна да диша отново.

— Извинявай, просто внезапно ми се стори, че халюцинирам… — каза той.

— Искате ли да видите отново как го правя? — попита мъжът.

— Не, Боже мой! Значи ти наистина мина през вратата! О, Боже, май ми е лошо.

Еделщайн се върна към кушетката и седна тежко. Мъжът се настани върху близкия стол.