Робърт Шекли - Складът на световете

— Невероятно! — възкликна Уейн.

— Да — съгласи се Тампкинс. — Разбира се, изброеното от мене е само част от един дълъг списък. Има всякакви възможности за комбинации и размествания. Откъде да знам, може например да желаете да попаднете на остров в Тихия океан, където да водите прост, спокоен и пасторален живот сред идеализирани туземци.

— Това по би ми подхождало — каза господин Уейн и неловко се засмя.

— Кой знае — рече Тампкинс. — И вие самият може да не знаете какви са скритите ви желания. Те може дори да включват и собствената ви смърт.

— Често ли става това? — попита разтревожен Уейн.

— Случва се.

— Не бих искал да умра.

— Дотам почти никога не се стига — каза Тампкинс, вперил поглед в пакета, който Уейн държеше.

— Е, вие най-добре знаете… Но откъде да съм сигурен, че ще преживея всичко това? Таксата ви е извънредно висока, ще се лиша от всичко, което притежавам. Откъде да знам, може да ми дадете наркотик и просто да сънувам. Всичко, което притежавам, ще се изпари за една инжекция с хероин и куп красиви думи!

Тампкинс му се усмихна насърчително.

— Преживяването няма нищо общо с употребата на наркотици. Човек дори не изпитва чувство, подобно на сън.

— Ако това е вярно — каза Уейн вече малко по-спокойно, — защо да не мога да остана в избрания от мене свят завинаги?

— Работя по този въпрос — отвърна му Тампкинс. — Тъкмо затова таксата е толкова висока: за да се снабдя с материали и да правя експерименти. Опитвам се да открия начин, по който това преселване да стане окончателно. Засега не съм успял да разхлабя пъпната връв, с която човек е вързан за собствената си Земя и която го дърпа назад. Дори великите мистици не са били в състояние да прекъснат тази връзка, освен чрез смъртта. Но аз все още не съм изгубил надежда.

— Ще бъде чудо, ако успеете — каза учтиво господин Уейн.

— Да, наистина! — извика Тампкинс с неочакван плам. — Защото тогава ще превърна тоя окаян склад в канал за бягство! Тогава услугите, които правя, ще бъдат безплатни, безплатни за всички. Всеки човек ще се пресели на Земята на своето желание, на Земята, която истински му подхожда, а това проклето място ще остане на плъховете и червеите…

Тампкинс се сепна на средата на изречението и стана ледено спокоен.

— Боя се обаче, че предразсъдъците ми си личат. Все още не мога да предложа окончателно бягство от Земята, бягство, което да не изисква човек да умре, за да го осъществи. Може би никога няма да успея. Засега единственото, което предлагам, е кратка почивка, промяна, вкус на един друг свят и възможност човек да види собствените си желания. Знаете колко вземам. Ако преживяването не ви задоволи, ще ви върна таксата.

— Много сте любезен — каза съвсем искрено господин Уейн. — Но има и други неща, които чух от приятелите си: че това ще намали с десет години живота ми.

— Нищо не мога да направя по въпроса — обясни му Тампкинс. — И връщането на таксата няма да ви го възстанови. Процесът представлява изключително напрежение за нервната система и като последствие срокът за живот се съкращава. Това е една от причините, поради които така нареченото правителство обяви моя метод за незаконен.

— Но без да следи дали забраната се спазва строго — каза Уейн.

— Така е. Процесът е забранен официално и е обявен за вредно мошеничество. Но и държавните служители са хора. И те като всички искат да напуснат Земята.

— Много е скъпо! — разсъждаваше на глас Уейн. — И в добавка десет години от живота ми! Само за да се изпълнят скритите ми желания… Наистина не е зле да поразмисля.

— Ваша воля — каза с безразличие Тампкинс.

През целия път до къщи Уейн мисли по въпроса. Когато влакът му пристигна в Порт Уошингтън на Лонг Айланд, той все още мислеше. Продължи да мисли и докато караше колата на път от гарата до дома. Мислеше за лукавото лице на стария Тампкинс, за правдоподобните светове и за изпълнението на желанието му.

Но когато влезе в къщи, тези мисли трябваше да го напуснат. Джанет, жена му, го помоли да направи забележка на прислужницата, която отново започнала да пие. Синът му Томи искаше да му помогне с платнохода, който се готвеше да пусне на вода утре. А дъщеричката му взе да разказва какво е правила в детската градина.

Господин Уейн разговаря с прислужницата учтиво, но твърдо. Помогна на Томи да мине за последен път с боя дъното на платнохода и изслуша какви приключения е преживяла Пеги на детската площадка.

По-късно, когато децата си легнаха и двамата с Джанет останаха сами във всекидневната, тя го попита дали всичко е наред.