Робърт Шекли - Кордли, лук и моркови

— Но аз точно това и правех — заяви Кордли.

— Добре де! Всичко е наред!

— Не, не е наред — каза му Кордли. — Мисля, че заслужавам по-добро обяснение по въпроса, защо натиснахте клаксона.

Шофьорът, бизнесмен от Милано, дошъл за празниците с жена си и четирите деца, отвърна с прегракнал глас:

— Скъпи ми господине, вие се забавихте и бавехте всички нас.

— Бавех ли? — попита Кордли. — Та вие натиснахте клаксона си само две секунди, след като светна зелено. Да не би да наричате тези две секунди забавяне?

— Беше много повече — отвърна тихо мъжът.

Сега трафикът се бе задръстил на юг чак до Неапол. Беше се събрала десетхилядна тълпа. Частите на карабинерите във Витербо и Генуа бяха вдигнати под тревога.

— Това не е вярно — заяви Кордли. — Имам свидетели. — Той посочи тълпата, която започна да сочи него. — Ще извикам свидетелите си пред съда. Вие трябва да знаете, че с натискането на клаксона без някаква специална причина в границите на града Рим, сте нарушили законите.

Миланският бизнесмен погледна тълпата, наброяваща вече може би петдесет хиляди души. Мили Боже, помисли си той, ако можеха готите да нападнат отново и да унищожат всичките тези зяпащи римляни! Ако можеше земята да се разтвори и да погребе този откачен французин! Ако той, Джанкарло Морели, би имал един тъп нож, с който да си разреже вените!

Самолети от Шести флот прогърмяха над главите им с надеждата да предотвратят отдавна очаквания преврат .

Собствената съпруга на миланския бизнесмен му крещеше обиди. Тази нощ той щеше да изтръгне затлъстялото й сърце и да го изпрати на майка й.

Но какво можеше да се направи? В Милано би могъл да получи главата на този французин върху тепсия. Но това беше Рим, един южняшки град, непредвидимо и опасно място. Пък и според закона по всяка вероятност той бе виновен, което го поставяше в още по неблагоприятно положение.

— Добре — каза той. — Може би натискането на клаксона наистина не беше необходимо въпреки провокацията.

— Аз настоявам за истинско извинение — упорстваше Кордли.

Откъм изток се зачу тътен. Хиляди съветски танкове настъпваха в боен ред из унгарската пуста, готови да се противопоставят на дългоочакваното навлизане на НАТО в Трансилвания. Във Фоджия, Бриндизи и Бари спря водата. Швейцарците затвориха границите си и бяха готови да взривят проходите към страната си.

— Добре, извинявам се! — развика се миланският бизнесмен. — Съжалявам, че ви предизвиках и съжалявам още повече, че изобщо съм се родил! Извинявам ви се отново! А сега ще се махнете ли, за да мога да умра от инфаркт на спокойствие?

— Приемам извинението ви — каза Кордли. — Не се сърдите, нали? — той се върна в колата си, припявайки си „Застреляй този мъж“ и потегли под възхитените възгласи на милиони.

Войната отново бе предотвратена на косъм.

Кордли стигна до Триумфалната арка на Тит, паркира колата си и под звуците на хиляди тромпети мина под нея. Заслужаваше този триумф, също както навремето Цезар.

Господи, преглътна той, колко гаден бях!

В Англия Кордли настъпи пръстите на една млада дама, когато влизаше през „Вратата на предателите“ в Лондонската кула. Това се оказа нещо като интимен жест. Младата дама се казваше Мейвис. Бе дошла от Шорт Хилс, Ню Джърси и имаше дълга, права, тъмна коса. Тя беше стройна, красива, интелигентна, енергична и имаше чувство за хумор. Имаше си също и някои дребни недостатъци, но те нямат значение за този разказ. Тя позволи на Кордли да я почерпи с чаша кафе. През останалата част от седмицата те бяха неразделни.

— Мисля, че съм се увлякъл — каза си Кордли на седмия ден. Той веднага разбра, че думата, която бе употребил е много слаба. Всъщност бе страхотно и безнадеждно влюбен.

Но какво чувстваше Мейвис? Тя като да не бе съвсем безразлична към него. Възможно беше даже определено да отговаря на чувствата му.

В този момент Кордли изпита едно предчувствие. Разбра, че преди една седмица бе настъпил пръстите на бъдещата си жена и майка на двете му деца, които щяха да бъдат родени и отгледани в къща на няколко нива в Съмит, Ню Джърси, или може би в Милбърн, обзаведена с негорими мебели.

Това може да ви се стори непривлекателно и провинциално, но за Кордли, който нямаше претенции да бъде космополит, бе нещо желано. Така или иначе не всички от нас живеят в Кейп Ферат. Странното е даже, че не всички го желаят.

Този ден Кордли и Мейвис отидоха в резиденцията на Маршъл Гордън в Белгравия, за да разгледат византийските миниатюри. Мейвис беше луда по византийските миниатюри, което всъщност бе нещо съвсем безобидно. Колекцията беше частна, но Мейвис бе осигурила покани чрез местния управител на „Ейвис“, който наистина се бе постарал.