Робърт Шекли - Край на пътешествието

Оздравителният процес вървеше бавно. Нощите се сменяха с дни, мина седмица, месец. На моменти Хал имаше проблясъци, които доктор Кардоман поощряваше и които Хелън записваше в една тетрадка под заглавие „Завръщане от дълбокия космос. Разказ на една жена за живота й с мъж, който вярва, че е от Алдебаран“.

Един ден Хал каза на доктор Кардоман:

— Хей, мисля, че си спомням миналото.

— Хммм — отговори доктор Кардоман.

— Имам един сладко-горчив спомен за себе си, когато бях на осем години. Аз сервирам какао на едно стоманено фламинго, намиращо се на поляната пред къщата на родителите ми, близо до тайното кътче, където Мейвис Хийли и аз провеждахме възхитителни и срамни опити и където на не повече от стотина метра река Чисапийк неочаквано се влива в меките дълбини на залива Чисапийк.

— Преграда на паметта — обясни Кардоман и се консултира с папката, която Хелън бе събрала за него. — На осем години ти си живял в Янгстаун, Охайо.

— По дяволите — каза Папазян.

— Но си на прав път — продължи Кардоман. — Всеки има прегради на паметта, които скриват ужаса и удоволствието от някакви истински преживявания, и с които той предпазва психиката си.

— Знаех си аз, че е много хубаво, за да е истина — каза Папазян.

— Недей да се отчайваш. Появата на преградата е добър признак.

— Благодаря ти, че го казваш — отвърна Хал. — Но нека се върнем отново към старата дъска на психиатрията.

Той си припомни и разни други неща. За младостта си, когато бе юнга на един британски боен кораб, патрулиращ по река Янгце, за шестия си рожден ден, отпразнуван в Зимния дворец в Санкт Петербург, за двадесет и шестата си годишнина, когато работеше като готвач в Клондайк.

Всичко това бяха неопровержимо земни спомени, но не и такива, каквито търсеше доктор Кардоман.

И после, в един хубав ден, на вратата почука един продавач на четки и пожела да разговаря с „домакинята“.

— Тя ще се върне след няколко часа — каза Папазян. — Днес има урок по народен гръцки, а после урок по гравиране.

— Чудесно — отвърна продавачът. — Всъщност исках да говоря с вас.

— Не ми трябват никакви четки — заяви Папазян.

— По дяволите четките — каза продавачът. — Аз съм вашият офицер за свръзка и съм дошъл да ви предупредя, че излитаме точно след четири часа.

— Излитаме ли?

— Е, на всичко хубаво му идва краят. Дори и на почивката.

— Почивка ли?

— Ей, ела на себе си — ядоса се продавачът на четки или офицерът за свръзка. — Вие, алдебаранците, наистина сте странни хора.

— А ти откъде си?

— От Арктур. Ние на Арктур имаме здрава психика и никога не позволяваме да ни се изплъзне паметта.

— А пък ние, алдебаранците, винаги позволяваме на паметта си да се изплъзва — каза Папазян.

— Точно затова аз съм офицер за свръзка, а ти си турист. Добре ли си прекара времето в игри с туземците?

— Аз май съм се оженил за една — отвърна Папазян. — Или по-точно казано, май съм съжител на една, чийто съжител някога е изглеждал точно като мен.

— Ние предлагаме тази услуга — каза арктурианецът. — Истински земен съжител е част от услугите в обиколката. Е, идваш ли?

— Ще нараня чувствата на бедната Мелън — каза Папазян.

— Нейното име е Хелън и тя, както и повечето земляни, прекарва невероятно много време с наранени чувства. Не мога да те насилвам да се върнеш. Ако искаш да останеш, следващият туристически кораб ще пристигне след петдесет или шестдесет години.

— По дяволите всичко — заяви Папазян. — Тичам да хвана кораба.

Космическият кораб бе хитро маскиран да изглежда точно като Феърлаун, Ню Джърси. Истинският Феърлаун, Ню Джърси, просто бе вдигнат от мястото си и поставен в провинция Раджастан в Индия. Никой не забеляза разликата с изключение на израелците, които веднага изпратиха един равин и един специалист по партизанска война.

— Но аз още не мога да си спомня нищо — оплака се Хал на офицера за свръзка.

— Това е естествено. Ти остави банката на паметта си в един сейф на борда на кораба.

— Че защо съм го направил?

— За да не се чувстваш чужд. Старата ти памет ще се насложи плътно над настоящата. Аз ще ти помогна да се справиш.

Всички бяха на борда, живи и в добро състояние, с изключение на неизбежните жертви, убити по южноамериканските пристанища. Тези нещастници щяха да бъдат пресъздадени по-късно. Само дето щяха да изчакат по-дълго време, иначе нямаше да са прекарали по-зле.