Робърт Шекли: Недокоснат от човешки ръце

Хелмън извади последната репичка от консервената кутия с пергела за отмерване на разстояние. Той я повдигна нагоре за да може Каскър да и се полюбува, и я постави внимателно на работната маса до бръснача.

— Дяволски малко за двама яки мъже — рече Каскър, като се строполи върху ленената тапицерия на един от корабните столове.

— Ако желаеш да се откажеш от своя дял… — понечи да предложи Хелмън.

Каскър поклати енергично глава. Хелмън се усмихна, взе бръснача и огледа критично острието му.

— Не се старай да правиш от нея произведение на изкуството — каза Каскър, оглеждайки бегло корабните механизми. Те се приближаваха към една червена планета-джудже, единствената наоколо, която имаше слънце. — Искам да свършим с вечерята, преди да влезем в орбита.

Хелмън направи умел разрез върху репичката, като наклони върха на бръснача. С отворена уста Каскър се приведе над масата. Хелмън задържа внимателно бръснача и разряза репичката точно наполовина.

— Ще кажеш ли молитва преди ядене? — запита Хелмън.

Каскър изръмжа нещо и напъха своята половина в устата си. Хелмън дъвчеше по-бавно. Струваше му се, че парливият вкус ще експлодира някъде по отвикналото му небце.

— Нищожно по обем количество — отбеляза Хелмън.

Като преглътна и последното късче от репичката си, Хелмън сподави една въздишка. Последното им ядене беше преди три дни… ако две бисквити и чаша вода могат да се нарекат ядене. Тази репичка, потънала току-що в огромната празнота на стомасите им, бе последният грам храна на борда на кораба.

— Две планети — заговори Каскър. — Едната е прегоряла като сухар.

— Тогава да се приземим на другата.

Каскър кимна и заложи спирала за намаляване на скоростта в лентата на корабния автопилот.

Хелмън се улови, че премисля за стотен път къде бе грешката. Дали бе объркал хранителните запаси в станцията в Каляо? В края на краищата той бе посветил вниманието си изцяло на миньорската екипировка. Или пък от земната служба просто бяха забравили да натоварят последните скъпоценни сандъци?

Той пристегна колана си на четвъртата, пробита от него наскоро дупка.

Предположенията бяха безполезни. Каквато и да беше причината, те бяха здравата загазили. А като за подигравка имаха предостатъчно гориво, да се приберат до Каляо. Но когато корабът стигнеше до там, те щяха да бъдат вече два изключително мършави трупа.

— Влизаме в орбита — каза Каскър.

И като че ли за проклетия в този неизследван район имаше малко слънца и още по-малко планети. Вероятно съществуваше накъква възможност да се запасят с вода, но шансовете да намерят нещо за ядене бяха почти нищожни.

— Погледни насам! — Гласът на Каскър прозвуча дрезгаво.

Хелмън се изтръгна от мислите си.

Планетата приличаше на объл сивокафяв таралеж. Върховете на милиони иглоподобни планини проблясваха сред оскъдната светлина на червеното джудже. И като се снишаваха в поредната обиколка около планетата, те имаха усещането, че острите планини се протягаха нагоре, за да ги посрещнат.

— Не би могло да има само планини — каза Хелмън.

— Сигурно.

Наистина имаше океани и езера, над които стърчаха назъбени върхове на островни планини. Но нямаше и следа от равна земя, нито намек за цивилизация или за присъствие дори на животински свят.

— Добре поне, че има кислородна атмосфера — отбеляза Каскър.

Спиралата за намаляване на скоростта ги водеше около планетата. Все още се виждаха само планини и езера, и океани, и отново планини.

На осмата обиколка Хелмън съзря самотна постройка върху един планински връх. Каскър удари спирачките много рязко и корпусът се нажежи до червено. На единадесетата обиколка те се приземиха.

— Какво глупаво място за строеж — промърмори Каскър.

Постройката имаше формата на поничка и бе кацнала красиво на планинския връх. Около нея имаше широк равен пояс, който Каскър опърли при приземяването на кораба.

Гледана отгоре, постройката не изглеждаше голяма. Но на земята тя се оказа огромна. Хелмън и Каскър се изкачиха бавно до нея. Хелмън държеше в готовност инжектора си, но не се забелязваше и най-малкият признак на живот.

— Тази планета сигурно е изоставена — каза Хелмън почти шепнешком.

— Всеки нормален човек ще напусне това място — рече Каскър. — Достатъчно хубави планети има наоколо и никому и през ум няма да мине да живее на иглен връх.

Стигнаха до вратата. Хелмън се опита да я отвори, но установи че е заключена. Обърна се и погледна назад, към импозантно разпложените планини.