Робърт Шекли - Метачът на Лорей

— Ще стрелям — предупреди го Фред и гласът му се издигна ядосано. — Кълна се, че ще стрелям.

Селяните на Лорей бавно се събираха зад лечителя си. Сивокожи, с глави на бабунки, те бавно заемаха позиции, като ловците носеха копията си, а останалите селяни — ножове и камъни.

— Не можете да получите сърси — настоя Дег.

Фред бавно вдигна револвера.

— Чакай, Фред — намеси се професорът. — Те са много. Не мислиш ли, че…

Слабоватото тяло на Фред се напрегна, а пръстът му побеля, когато се стегна около спусъка. Карвър затвори очи.

Последва момент на мъртва тишина. После револверът гръмна. Карвър страхливо отвори очи.

Лечителят си стоеше прав, макар че коленете му трепереха. Фред издърпваше отново ударника. Селяните не бяха издали и звук. Мина известно време, докато Карвър разбере какво се бе случило. Най-накрая той видя Метача.

Метачът лежеше по лице, а изпънатата му лява ръка още стискаше метлата. Краката му бяха подгънати. От дупката, която Фред бе пробил в челото му, течеше кръв.

Дег се наведе над Метача, а после се изправи отново.

— Мъртъв е — каза лечителят.

— Този е само първият — предупреди Фред и се прицели в един ловец.

— Не! — извика Дег.

Фред го изгледа с повдигнати вежди.

— Ще ви го дам — каза Дег. — Ще ви дам всичкия сърсов сок, който имам. Но после трябва да си идете!

Той притича до колибата-лечебница и след миг се появи с три дървени кратунки, които пъхна в ръцете на Фред.

— Готово, професоре — каза Фред. — Хайде да тръгваме!

Те минаха покрай мълчаливите селяни и се насочиха към космическия кораб. Нещо просветна на слънцето. Фред извика и изпусна револвера си. Професор Карвър бързо го грабна от земята.

— Един от тези глупаци ме удари с нож — извика Фред. — Дай ми револвера!

Едно копие блесна във въздуха и се заби пред краката им.

— Много са — каза Карвър. — Да бягаме!

Те хукнаха към кораба, съпровождани от съскането и блясъка на ножове и копия. Стигнаха в кораба и заключиха люка.

— Едва успяхме — каза професорът задъхан. Той се облегна върху заключения люк. — Взе ли серума?

— Да — отговори Фред и почеса ръката си. — По дяволите!

— Какво има?

— Ръката ми. Безчувствена е.

Карвър огледа раната и замислено облиза устни, но не каза нищо.

— Не я чувствам — повтори Фред. — Чудя се дали не мажат с отрова оръжията си.

— Твърде е възможно — отбеляза професор Карвър.

— Правят го! — възкликна Фред. — Гледай как плътта около раната си променя цвета!

Краищата на раната бяха почернели и като че ли гангренясали.

— Сулфамид — посъветва Карвър. — И пеницилин. Не бих се опасявал много за това, Фред. Модерните лекарства на Земята…

— Могат и да не подействат на това нещо. Отвори една от тези кратунки!

— Но, Фред — възпротиви се Карвър. — Имаме толкова малко. Освен това…

— По дяволите — ядоса се Фред. Той взе едната кратунка и издърпа запушалката й със зъби.

— Чакай, Фред!

— Няма да чакам!

Фред изпразни съдържанието на кратунката и я хвърли на пода.

— Исках да кажа, че този серум би трябвало да се изследва преди да бъде ползван от земен човек — каза Карвър. — Нямаме представа как би подействал. Става дума за собственото ти добро.

— Сигурно — подигравателно изрече Фред. — Само погледни как реагира лекарството.

Почернелите краища на раната вече бяха порозовели и тя се затваряше. Скоро остана само белег като от драскотина. После и той изчезна и остави на мястото си нова, розова кожа.

— Доста добре, а? — преглътна почти истерично Фред. — Действа, професоре, действа! Изпий и ти едната, приятелче, ще поживееш шейсетина години в повече. Мислиш ли, че тази работа би могла да бъде синтезирана? Ще спечелим милион, десет милиона, милиард! Пък ако не успеем, добрата стара Лорей ще си бъде на мястото. Можем да се връщаме на петдесетина години веднъж и да се презареждаме. Това нещо даже е вкусно, професоре. Има вкус на… Какво има?

Професор Карвър гледаше с ококорени от учудване очи към Фред.

— Ама какво има? — попита ухилен Фред. — Да не съм се закопчал накриво? Какво ме гледаш?

Карвър не отговори. Устните му трепереха. Той бавно започна да отстъпва.

— Ама какво, по дяволите, има? — втренчи се Фред в Карвър. После хукна към предната част на кораба и се погледна в огледалото.

— Какво става с мен?

Карвър се опита да каже нещо, но не успя. Той гледаше как лицето на Фред бавно се променя, изглажда, оглупява, превръща се в маска, върху която природата като че ли само е нахвърляла ориентировъчните черти на разума. По главата на Фред започнаха да се появяват странни издутини. Цветът на кожата му бавно започна да се променя от розов в сивкав.