Робърт Шекли - Ловни проблеми

— Сядай! — изкрещя Херера.

— Прав е — опита се да го вразуми Стелмън. — Дори и да е истинско момиче, в което се съмнявам, не можем да направим нищо.

— Помощ! Помогнете! Напада ме! — изпищя гласът вън.

— Махни се от пътя ми! — извика Пакстън с нисък, заплашителен глас.

— Наистина ли смяташ да отидеш? — попита Херера изумено.

— Да! Да не би да искаш да ме спреш?

— Върви — Херера посочи изхода.

— Не можем да го оставим да отиде! — извика Стелмън.

— Защо не? Него ще погребваме — отговори Херера лениво.

— Не се безпокой за мен — каза Пакстън. — Ще се върна след петнайсет минути. С нея.

Той се завъртя на пета и тръгна към изхода. Херера се наведе напред и с прецизно движение запрати по Пакстън една цепеница за огъня. Стелмън го улови, докато падаше.

Положиха го в дъното на пещерата и продължиха бодърстването си. Изпадналата в беда дама продължи да пищи още цели пет часа. Това беше доста време дори и за телевизионен сериал — Пакстън нямаше как да не се съгласи с това.

Мрачната дъждовна сутрин завари Дрог на стотина метра от пещерата на мирашите. Видя ги как излизат заедно, близо един до друг, с насочени оръжия. Следяха внимателно с поглед всяко движение наоколо.

Защо не бе успял със зова на устата? Според наръчника на съгледвачите, това беше безотказно средство за привличане на мъжкари. Може би не бяха в размножителен период?

Движеха се към металния овал. Дрог позна, че това е някакво примитивно средство за придвижване в космоса. Беше зле направено, но ако мирашите успееха да влязат вътре, нямаше да успее да ги залови.

Би могъл чисто и просто да им направи тривестация и толкова. Но нямаше да е много благородно. Древните ебонайци преди всичко са били милостиви и състрадателни, а младите съгледвачи искаха да са като тях. Освен това тривестацията не беше автентичен пионерски метод.

Оставаше илитроцията. Това беше най-старият трик, описан в книгите. За да го приложи, трябваше да се приближи още повече. Нямаше какво да губи.

За щастие, климатичните условия също бяха на негова страна.

В началото, в краката им плъзна тънък пласт мъгла. Когато обаче воднистото слънце започна да се изкачва по небосклона, пластът се удебели и сгъсти. Херера изруга ядосано и извика:

— Стойте един до друг, съвсем близо. Какъв късмет!

Скоро, за да не се изгубят, се уловиха за раменете. Бластерите бяха готови за стрелба.

— Херера?

— Какво има?

— Сигурен ли си, че се движим в правилна посока?

— Да. Преди да се спусне мъглата, я засякох с компаса.

— Ами ако са го повредили?

— Не си го и помисляй.

Продължиха да крачат внимателно по осеяната с камънаци пръст.

— Мисля, че виждам кораба — каза Пакстън.

— Не, рано е — обади се Херера.

Стелмън се спъна в един камък, изпусна бластера си, вдигна го отново и протегна ръка, за да напипа рамото на Херера. Улови го и продължи напред.

— Струва ми се, че почти стигнахме — каза Херера.

— Надявам се да е така — отвърна Пакстън. — Писна ми вече.

— Мислиш ли, че снощната ти приятелка те чака при кораба?

— Престани да ми натякваш.

— Добре — каза Херера. — Ей, Стелмън, хвани се за рамото ми. Няма смисъл да се пръскаме в сто посоки.

— Хванал съм се — отговори Стелмън.

— Не си.

— Казвам ти, че съм.

— Мога да преценя, кога някой ме държи за рамото, нали?

— Пакстън, твоето рамо ли съм хванал?

— Не.

— Това е лошо — отбеляза Стелмън много бавно. — Това наистина е много лошо.

— Защо?

— Защото съм сигурен, че държа нечие рамо.

Херера изкрещя:

— Лягай долу! Веднага! Ще стрелям!

Но беше твърде късно. Във въздуха се бе появила сладникавокисела миризма. Стелмън и Пакстън я вдъхнаха и паднаха като подкосени. Херера хукна напред слепешката, като се опитваше да не диша. Препъна се в един камък, падна, опита се да стане и…

Всичка притъмня.

Мъглата изведнъж се разнесе. Дрог стоеше сам, победоносно усмихнат. Той извади дълъг нож за дране и се наведе над най-близкия мираш.

Космическият кораб се носеше към Земята със скорост, от която двигателят всеки момент можеше да пламне. Херера, приведен над пулта, най-накрая възвърна самообладанието си и я намали до нормалната. Загорялото му лице все още беше пепеляво на цвят, а ръцете му трепереха.

Стелмън излезе уморено от спалната каюта и се отпусна уморено в стола на помощник-пилота.

— Как е Пакстън? — попита Херера.

— Дадох му приспивателно — отговори Стелмън. — Ще се оправи.