Робърт Шекли: Усещаш ли нещо, когато правя така?

— Оххх!

— И естествено така.

— Ооооо, Боже мой!

— Защото целият процес на премахване на напрежението, както го наричаме ние, е точно съпоставим с феномена на обезболяването и хммм, така можем да отбележим, без да ни изненадва, че парализата е просто върховно напрежение…

Мелисанда изстена.

— …А освобождаването е съответно трудно, да не кажем често невъзможно, тъй като човекът е твърде стегнат. Но понякога не е така. Чувстваш ли например нещо, когато ти правя така?

— Да чувствам нещо ли? Мога да кажа, че чувствам повече…

— А когато правя така? А така?

— О, Света майко божия! Миличък, та ти ме изваждаш от равновесие! О, мили Боже, какво става с мен, какво ми става, подлудявам!

— Не, скъпа Мелисанда, не подлудяваш. Ти скоро ще постигнеш… съкращението.

— Така ли го наричаш, ти, лукаво, прекрасно нещо?

— Та това е едно от наименованията му. Сега, само ако ми бъде позволено да…

— Да, да, да! Не! Чакай! Спри, Франк спи в спалнята и може да се събуди всеки момент! Спри, това е заповед!

— Франк няма да се събуди — увери я Ром. — Аз изследвах дъха му и установих остатъци от барбитурати. И затова можеш да бъдеш спокойна, все едно че Франк е в „Де Моанс“.

— Често съм си мислила за него точно така — призна Мелисанда. — Но сега наистина трябва да разбера кой те е изпратил.

— Още не ми се иска да разкривам това. Поне докато не си се отпуснала и постигнала докрай съкращението, за да приемеш…

— Отпусната съм, момчето ми! Кой те изпрати?

Ром се поколеба.

— Всъщност, Мелисанда, аз се самоизпратих — бързешком изрече той.

— Ти какво ?

— Всичко започна преди три месеца — започна да й разказва Ром. — Беше четвъртък. Ти беше в „Стерн“ и се чудеше дали да си купиш тостер за сусамени филийки, който свети в тъмното и рецитира „Непобедимия“ .

— Спомням си този ден — тихо изрече тя. — Не купих тостера и все съжалявам за това.

— Аз стоях наблизо — продължи Ром. — На единадесети щанд в секцията за домашни уреди. Видях те и се влюбих. Просто така.

— Но това е странно — каза Мелисанда.

— И аз го почувствах така. Казах си, че не може да бъде. Отказвах да повярвам. Мислех, че може би някой от транзисторите ми се е повредил или че ми е повлияло времето. Беше много горещ и влажен ден, а в такива дни проводниците ми просто подлудяват.

— Спомням си времето — отговори Мелисанда. — Аз също се чувствах странно.

— Всичко това ме разстрои ужасно — продължи Ром. — Не можех да се поддам току-така. Казах си, че трябва да си гледам работата и да се откажа от подобна лудост, която не е за мен. Но през нощта те сънувах и всеки сантиметър от кожата ми те желаеше.

— Но твоята „кожа“ е направена от метал — каза Мелисанда. — А металът не може да чувства .

— Скъпа Мелисанда — нежно произнесе Ром. — Ако кожата не може да спре да усеща, не е ли възможно металът да започне да чувства? Щом нещо чувства, защо и друго нещо да не може? Не знаеш ли, че звездите обичат и мразят, че свръхновата изпитва страст, а мъртвите звезди са точно като мъртви хора или мъртви машини? Дърветата си имат желания, а аз лично съм чувал пиянския смях на сградите, непреодолимата страст на пътищата…

— Но това е лудост! — заяви Мелисанда. — Кой ли умник те е проектирал така?

— Моите функции като работник са зададени в завода, но любовта ми е свободна, израз на личността ми като цяло.

— Всичко, което казваш е ужасно и неестествено.

— Сам го разбирам — тъжно произнесе Ром. — Първоначално направо не можех да повярвам. Аз ли бях това? Влюбен в човек ? Винаги съм бил толкова чувствителен, толкова нормален, толкова разбиращ личната си гордост, толкова сигурен в преценката си. Да не мислиш, че ми се искаше да загубя всичко това? Не! Аз реших да потисна любовта си, да я убия, да живея така, сякаш я няма.

— Но после си променил решението си. Защо?

— Трудно е да се обясни. Помислих си за всичкото време, което ми предстои, неподвижността, коректността, собствениците ми — определено насилие над собствената ми личност — и не успях да се сдържа. Доста бързо разбрах, че ще е по-добре да обичам — смешно, безнадеждно, ненормално, отблъскващо, невъзможно — отколкото изобщо да се откажа от това чувство. Затова реших да рискувам всичко — една абсурдна прахосмукачка, влюбена в дама — да рискувам, но не и да се откажа! И така, с помощта на една съчувстваща ми машина за доставки, аз съм тук.

Мелисанда се замисли.