Робърт Шекли - Безкрайният уестърн

— Някога аз ще стана като вас — казва ми той. — Мислех, че ще можете да ми дадете няколко съвета. Имам този стар пистолет…

Момчето измъква оръжието и аз отново реагирам без да мисля, удрям пистолета и той изхвръква от ръката му, а него свалям на пода с един юмрук в ухото.

— Да те вземат дяволите! — изкрещявам аз. — Нямаш ли акъл? Не бива да измъкваш просто така револвера си, ако нямаш намерение да го използваш.

— Само исках да ви го покажа — казва той, без да става от земята.

— Ако искаш някой само да погледне револвера ти, измъкни го бавно и леко от кобура и дръж пръстите си далеч от спусъка — казвам му аз. — И първо кажи какво си намислил да правиш.

— Господин Уошбърн — отвръща той. — Просто не знам какво да ви кажа.

— Не казвай нищо — заявявам му аз. — Просто се махай оттук. Струва ми се, че ми носиш нещастие. Иди да покажеш на някой друг проклетия си револвер.

— Може ли да го покажа на Джо Потър? — пита той, докато става и се изтупва от прахта.

Той ме гледа. Аз още не съм казал нищо. Той преглъща, защото знае, че пак е стъпнал накриво. Аз се изправям.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш въпроса си?

— Не съм имал нищо особено предвид.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен, господни Уошбърн. Извинете!

— Махай се — казвам аз, а момчето бързо се изнизва.

Аз отивам до бара. Кърли вече е извадил бутилката с уиски, но аз я избутвам с ръка и той ми подава една бира.

— Кърли — казвам аз. — Знам, че не са виновни дето са млади, но няма ли начин да не бъдат и толкова глупави?

— Предполагам, че не, господин Уошбърн — отговаря Кърли.

Ние мълчим няколко минути.

— Начес Паркър с пратил съобщение, че иска да те види — казва Кърли.

— Добре — отвръщам му аз.

Друг кадър: ранчо в края на пустинята. В кухнята, готвач-китаец си точи ножовете. Бъд Фаръл, един от слугите, е седнал върху сандък с картофи. Той си пее, докато работи и дългото му конско лице се е надвесило над обелките. Готвачът поглежда през прозореца.

— Идва ездач — казва той.

Бъд Фаръл става, поглежда, почесва селяндурската си тиква и поглежда отново.

— Това е нещо повече от един ездач, тъп китаецо — казва той. — Това е господин Уошбърн. Сигурен съм, както съм сигурен, че сам Господ е създал малките ти топки!

Бъд Фаръл се изправя, отива до входа на къщата и вика:

— Хей, господин Паркър! Господин Уошбърн иде насам!

Уошбърн и Паркър са седнали до малка дървена маса в хола на Начес Паркър и пред тях има чаши с горещо кафе. Паркър е едър, мустакат мъж, седнал на дървен стол с висока облегалка и покрил с индианско одеяло сухите си крака. Той е парализиран от кръста надолу след раняване в гръбнака.

— Е, Уошбърн — казва Паркър. — Чух за теб и Малкия Джо Потър, както всички останали в Територията. Ще бъде страхотна среща. Иска ми се да погледам.

— Нямам нищо против и аз да погледам — казвам аз.

— Къде ще бъде?

— В ада, предполагам.

— Какво значи това? — пита приведен напред Паркър.

— Означава, че няма да се срещам с Малкия Джо. Отивам към Бримстоун и после навън. Далеч от Малкия Джо и този проклет Запад.

Паркър се привежда напред и яростно почесва гъстата си сива коса. Едрото му лице се свива, като че ли захапал кисела ябълка.

— Бягаш ли? — пита той.

— Точно казано — отвръщам аз.

Старият човек изкривява лице, изхрачва се и се изплюва на пода.

— Никога не съм си мислил, че точно от теб ще чуя нещо подобно — казва той. — Никога не съм очаквал от теб да се откажеш от принципите, според които винаги си живял.

— Начес, това не бяха мои принципи. Те дойдоха наготово заедно с ролята ми. Сега аз приключвам с ролята и променям принципите си.

Старецът обмисля казаното.

— Ама какво, по дяволите, става с теб? — пита той. — Внезапно ти се е поискало да си поживееш другояче ли? Или просто си се попикал от страх?

— Наричай го както си искаш — отговарям аз. — Минах, за да ти кажа. Дължах ти това.

— Е, много мило — казва Паркър. — Дължал си ми нещо и понеже ти е било на път, си решил да минеш и да ми кажеш, че бягаш от някакво току-що проходило бебе, което се е било само веднъж.

— Махай ми се от главата.

— Том — продължава той. — Послушай ме.

Аз вдигам поглед. Паркър е единственият човек на Територията, който някога ме е наричал по име. И не го прави често.

— Слушай сега — продължава той. — Не съм свикнал да говоря много. Но ти не можеш да избягаш ей така, Том. Заради себе си не можеш. Където и да идеш, няма да можеш да избягаш от себе си. Ще трябва да живееш с това, Том.