Мери Шели - Франкенщайн (Или новият Прометей)

— Ето го капитана, и той няма да допусне да загинете в открито море.

Щом ме съзря, странникът се обърна към мен на английски, макар и с чужд акцент:

— Преди да се кача на вашия кораб — каза той, — бихте ли ми казали за къде пътувате?

Можеш да си представиш моето удивление, когато чух този въпрос от човек на ръба на гибелта, от когото бих очаквал да даде мило и драго, за да се добере до моя кораб. Отвърнах му, че плаваме, с цел да открием Северния полюс.

Това, изглежда, го задоволи и той се съгласи да се качи при нас. Господи! Ако ти, Маргарет, можеше да видиш този човек, когото убеждавахме да се спаси, почудата ти би била безпределна. Крайниците му бяха почти премръзнали, а тялото изнемощяло до крайност от умора и лишения. Никога не съм виждал по-изпаднал човек. Опитахме се да го пренесем в каютата; ала той припадна веднага, щом го лишихме от свежия въздух. Върнахме го обратно на палубата и там го свестихме, като го разтрихме с коняк и го накарахме да глътне малко. Щом прояви признаци на живот, ние го увихме в одеяла и го отнесохме до комина на кухненската печка. Той постепенно дойде на себе си и хапна малко супа, която бързо го възстанови.

Изминаха два дни, в които все още не бе в състояние да говори, и неведнъж си мислех, че страданията са го лишили от разум. Когато се пооправи, аз го преместих в собствената си каюта и се грижех за него, доколкото позволяваха другите ми задължения. Не бях виждал такъв интересен човек: обикновено погледът му е някак див, дори налудничав, но на моменти, ако си проявил внимание към него или си му направил и най-малката услуга, цялото му лице се озарява от лъч на доброта и благост — нещо, което не съм срещал у другиго. Ала най-често изпада в меланхолия и отчаяние, понякога скърца със зъби, сякаш не може да понася повече бремето на скърбите, които го подтискат.

Когато гостът ми се посъвзе, едва го опазвах от моите хора, които нямаха търпение да му зададат хиляди въпроси; ала аз не им позволявах да го тормозят с празното си любопитство; в такова състояние на плътта и душата възстановяването му зависеше изцяло от пълната почивка. Веднъж обаче моят помощник го попита: защо е тръгнал толкова навътре в ледовете с онази странна шейна?

Лицето му моментално посърна от най-дълбока печал и той отвърна:

— Търся един, който избяга от мен.

— Да не би човекът, когото следвате, да пътува по същия начин?

— Да.

— Тогава, струва ни се, че го видяхме — в деня, преди да ви намерим, забелязахме един човек върху шейна, теглена по снега от кучета.

Това събуди интереса на непознатия и той зададе множество въпроси за посоката, в която се е движел демонът, както той го нарече. Малко по-късно, когато останахме насаме, той каза:

— Аз без съмнение разпалих вашето любопитство, както и на тези добри люде; но вие сте прекалено тактичен, за да ме разпитвате.

— Естествено — би било действително безцеремонно и нечовешко от моя страна да ви додявам.

— Все пак вие ме избавихте от едно необичайно и гибелно положение и любезно ме възвърнахте към живота.

Скоро след това той ме попита дали смятам, че пропукването на леда е погълнало другата шейна. Отвърнах, че не мога да му отговоря със сигурност, защото ледът се пропука след полунощ и пътникът може дотогава да е стигнал до безопасно място; но не съм в състояние да преценя.

От този момент нова искрица живот запламтя в отпадналото тяло на непознатия. Той изяви огромно желание да излезе на палубата, да дебне за шейната, която бяхме видели; но аз го убедих да остане в каютата, защото бе прекалено отпаднал, за да издържи на суровите атмосферни условия. Обещах му, че друг ще следи вместо него и начаса ще му съобщи, ако нещо се появи.

Това е моят разказ до момента на необичайната случка. Непознатият постепенно възстановява здравето си, ала е много мълчалив и става неспокоен, ако друг освен мен влезе в каютата. При все това обноските му са толкова кротки и благи, че всички моряци проявяват интерес към него, ако и да са общували много малко. Що се отнася до мен, аз го заобичах като роден брат и неговата нестихваща и дълбока мъка ме изпълни със съчувствие и състрадание. Трябва да е бил благороден човек в добрите си дни, щом сега, толкова съсипан, е пак обаятелен и радушен.

Споменах ти в едно от писмата си, скъпа Маргарет, че едва ли ще намеря приятел в безкрайния океан; и все пак открих един човек, когото бих бил щастлив да имам за сърдечен другар, преди неволята да сломи духа му.