Александър Шурбанов: Необикновените пътешествия на Джонатан Суифт

Все в същата трета книга на „Пътешествията“ Гъливър се отбива и в страната на вълшебниците Глъбдъбдриб. Тук пред него оживява в човешки образи цялата европейска история. Разкрива се недвусмислено истината, че днешното благосъстояние и аристократични титли на управляващите са натрупани през много поколения лъжа и престъпност, че порокът е скритата същност на благородническото потекло, че властвуващите винаги са се обграждали с поквара и само покварата може да крепи техните гнили тронове. И Суифт логично стига до героизиране на тиранобореца Брут като най-доблестния и самоотвержен защитник на доброто на своето отечество и на всички хора. Брут е в обкръжението на още няколко велики свободолюбци: Юний, Сократ, Епаминонд, Катон и Томас Мор — един секстумвират, към който всичките епохи на този свят не могат да прибавят седми.

Така третата книга, която впрочем е написана след всички останали, определя категорично двата непримирими полюса на класовото общество от зората на европейската цивилизация досега: потисници и потиснати, господари и роби, поробители и борци за свобода. Но редом с това идейно избистряне (и тук отново проличава мирогледната двойнственост на консервативния хуманист!) Суифт проявява и присъщия си скептицизъм по отношение на основните човешки ценности. Положението на безсмъртните стрълдбръги в Лъгнаг убеждава Гъливър, че животът на този свят е всъщност една непрекъсната и безполезна мъка, а смъртта е единственото истинско избавление. Ренесансовото жизнелюбие на Марлоувия Фауст и неговата титанична мечта да направи земното съществувание безкрайно, са рязко ревизирани. Сега вече идва ред и на последното пътешествие на Гъливър — в страната на хоинъмите. „Мисля — следователно съществувам“ — беше казал Декарт. Философите на победилата буржоазия през осемнадесети век вярват, че светът е създаден разумно, че всичко в него е сътворено по най-съвършения възможен начин, че величието на човека се корени в неговата природа на мислещо същество и бъдещето му зависи изцяло от неговия разум. Сред общото самодоволство на „рационализма“ Суифт си позволява да изрази своето мрачно съмнение. Като древния Диоген той издига фенера си и търси човека — този митичен homo sapiens Търси го и не го открива нито сред политиканствуващите столични лилипути, нито сред увлечените в абстрактни умопостроения академични лагадийци, нито дори сред гигантските земеделци от Бробдингнагия или Ирландия, които поне не са затънали в дебрите на партизанщината и парламентарното бръщолевене, но чиито живот и нрави са по-скоро примитивни, отколкото съвършени.

И така, ако разумното същество не може да се намери сред хората, може би истинският разум е изобщо чужд на човешката природа. Може би той трябва да се търси другаде — в някакви фантастични твари — например в един говорещ кон. И ето — Гъливър попада тъкмо сред говорещи коне. Те наистина са така разумни, както нито един цивилизован европеец не може да бъде. Техните нужди са по конски елементарни — далеч по-елементарни дори от тези на бробдингнагите — и затова лесно се задоволяват. Те не са усложнили живота си нито с икономика, нито с политика, нито с култура. Те са близко до природата и макар да не знаят да четат и пишат, могат да размишляват и мисълта им е логична и ясна. Съмнението и колебанието им са неизвестни.

Тук, както и по-рано, в Бробдингнагия, Гъливър е принуден да разказва за европейските абсурдни и жестоки войни, за обърканото съдопроизводство, което дава право на лъжата и преследва истината, за силата на парите и имущественото неравенство, за познатите ни вече придворни нрави от лилипутско-лондонски тип, за продажността на министрите, за разпуснатостта на аристокрацията. Изобщо всичко, което Гъливър видя в Лилипутия и Лапута, и всичко, което се опита да разкаже на краля на Бробдингнагия в описанието си за Англия, сега се явява отново в синтезиран вид. Гъливър вече се спуща до самите основи на съвременното си общество, защото той трябва да обясни неговото устройство пред същества, които не само че не са имали допир с него, но не знаят дори и какво представляват хората.

Впрочем донякъде знаят, защото заедно с тях в техните стопанства живеят и тъй наречените яху — деградирали, превърнати в зверове човеци, които са изгубили и малкото разум, притежаван от техните прародители. Едва ли в световната литература съществува друга толкова жлъчна карикатура на низкото у човека с неговата налудничава алчност, себичност и животински нагони, каквато Суифт е създал с образа на яху.