Маргьорит Юрсенар - Последната любов на принц Генджи

Щом научи, че вече почти не вижда, тя свали градските си одежди и облече къса груба дреха, каквито носят младите селянки; сплете косите си като момичетата, когато излизат в полето, и нарами вързоп с топчета плат и съдини, все едно купени от селски панаир. Така издокарана, потегли за мястото, където доброволният отшелник споделяше самотата си с горските кози и пауни; последната част от пътя измина пеш, за да се вживее напълно в ролята си с помощта на калта и умората. Ситният пролетен дъждец квасеше омекналата земя и давеше последното зарево на отиващия си ден: в този час, увит в строгото си монашеско наметало, Генджи пристъпваше бавно по пътеката, грижливо изравнена от старите слуги, за да не го препъне някой камък. Застиналото му лице, погаснало от слепотата и настъпващата старост, напомняше запечатано огледало, отразявало някога красотата и сълзите на Дамата От Селото На Отронените Цветове бликнаха, без да става нужда да ги призовава.

Генджи целият потръпна от този женски хлип и бавно се извърна към мястото, откъдето идваше.

— Коя си ти, жено? — тревожно попита той.

— Викат ми Укифуне, дъщерята на изполичаря Сохей — изрече дамата, като се мъчеше да наподобява селския говор. — Ходих в града с майка ми да купуваме сукно и грънци, ще ме женят другия месец. Ама се загубих по пътеките в планината и плача, щото ме е страх от дивите свини, от вампири, от мъжките мераци и от душите на умрелите.

— Цялата си вир вода, девойче — каза принцът, слагайки ръка на рамото й.

Тя наистина беше мокра до кости. От допира на тази ръка снагата й цялата премаля, но Генджи можеше и да реши, че я тресе от студ.

— Ела в моята колиба — угрижено я покани принцът. — Ще се стоплиш на огъня, макар в него да е останала повече пепел, отколкото главни.

Тя го последва, като се стараеше да ходи със спънатата крачка на селянка. Двамата приклекнаха пред тлеещия огън. Генджи протегна ръце към топлото, ала жената криеше пръстите си, твърде тънки за селска мома.

— Сляп съм — въздъхна Генджи след малко. — Не се срамувай, девойче, да махнеш мокрите одежди от себе си и да се сгрееш на огъня.

Дамата послушно свали селската си дреха. Пламъците позлатиха тънката й снага, изваяна сякаш от най-блед кехлибар. Изведнъж Генджи прошепна:

— Излъгах те, девойко, не съм напълно сляп. Мержелееш ми се като през мараня, а то може би е сиянието на хубостта ти. Позволи ми да обгърна с ръка раменете ти, защото още трепериш.

Така Дамата От Селото На Отронените Цветове отново стана любовница на принц Генджи, когото смирено бе обичала осемнайсет години. Тя не пропусна да пролее свенливите девически сълзи на първата нощ. Тялото й като по чудо бе останало младо, а погледът на принца бе твърде замътен, за да различи няколкото сиви косъма.

Когато милувките им стихнаха, дамата коленичи пред принца и каза:

— Излъгах те, княже. Аз наистина съм Укифуне, дъщерята на изполичаря Сохей, но не съм се губила в планината. Славата на принц Генджи стигна до нашето село и сама дойдох, за да позная любовта в твоите ръце.

Генджи се изправи, залитайки като бор, разтресен от зимата и виелицата, и процеди през зъби:

— Проклета да си задето ми припомни моя най-лют враг, красивия принц с искрящи очи, чийто образ не ми дава да мигна нощем… Върви си…

И Дамата От Селото На Отронените Цветове побягна навън, покайвайки се горчиво за своята грешка.

Следващите седмици Генджи остана сам. Страдаше. С огорчение откриваше, че е още твърде вдаден в заблудите на този свят и съвсем неподготвен за очищението и обновяването в другия. Дъщерята на изполичаря Сохей бе пробудила с посещението си вкуса към създанията с тесни китки и издължена заострена гръд, с гърлен покорен смях. Слепотата напредваше и докосването оставаше единствената му връзка с красотата на всемира. Гледките, сред които се бе усамотил, не носеха утеха, защото ромонът на потока е по-еднообразен от женския говор, а извивките на хълмовете и къделите на облаците са за зрящите — твърде далечни, за да ги погали.

След два месеца Дамата От Селото На Отронените Цветове опита за втори път. Сега се нагласи грижливо и се намаза с благовония, но така, че облеклото й в своята изисканост да остане скромно и неразточително, а ефирното й, ала незапомнящо се ухание да издава бедното въображение на млада издънка от личен провинциален род, нестьпвала в двора.

Нае носачи и богат паланкин, ала все пак без последните градски нововъведения. Постара се да пристигне пред колибата на Генджи по мръкнало. Лятото я бе изпреварило в планината. Генджи седеше, облегнат на клена, и слушаше песента на щурците. Тя пристъпи смутено, надничайки иззад ветрило, и прошепна: