Маргьорит Юрсенар: Как бе спасен Ван Фу

Малко по малко, Лин разпродаде робите си, нефритите и рибите от басейна, за да купува на учителя гърненца с пурпурен лак, който караха от Запад. Накрая къщата се опразни и те потеглиха — Лин затвори зад себе си вратата на своето минало. На Ван Фу му беше омръзнал този град, където нямаше какво повече да научи за грозотата или хубостта, и двамата, учителят и чиракът, поеха по пътищата на Ханското царство.

Славата им ги предшестваше из селата, пред крепостните порти и под сводовете на храмовете, където на свечеряване боязливи поклонници търсят подслон. Разправяше се, че Ван Фу имал дарбата да вдъхва живот на своите картини с една последна цветна маска, която добавял пред всички. Изполичарите идваха да го молят за вярно куче, господарите искаха да им рисува войни. Монасите почитаха Ван Фу като мъдрец, простият народ се боеше от него, защото го мислеше за магьосник. Ван беше доволен от тези различия, те му позволяваха да изучава край себе си изражения на благодарност, страх и почит.

Лин просеше храна, бдеше над съня на майстора и гледаше, докато той е в изстъпление, да му поразтрие краката. На зазоряване, преди учителят да се събуди, тръгваше да търси свенливи гледки, потулени зад гъсталаците тръстика. Вечер, когато обезсърченият майстор захвърлеше четките на пода, той ги събираше. Когато Ван, посърнал, заговореше за възрастта си, Лин му сочеше с усмивка якия дънер на някой стар дъб, а случеше ли се да се развесели и да заподмята закачки, Лин смирено се правеше на развеселен.

Един ден, по залез слънце, стигнаха до първите къщи на императорската столица и Лин потърси странноприемница, където Ван да прекара нощта. Старият се зави в дрипите и Лин се притисна до него да го стопли, понеже пролетта едва бе пукнала и пръстеният под леденееше. На разсъмване тежки стъпки прокънтяха по коридора на странноприемницата, зачуха се уплашеният шепот на ханджията и заповеди, изкрещени на варварски език. Лин изтръпна целият, защото си спомни, че вечерта бе откраднал една оризова питка, за да има какво да яде учителят. Не се съмняваше, че него идват да приберат и се запита кой ли ще преведе утре Ван Фу през брода на следващата река.

Войниците нахълтаха с фенери в ръце. Заревото, процеждащо се през пъстрата хартия, хвърляше червени и сини отблясъци по кожените шлемове. На всяко рамо трептеше тетивата на лък и най-свирепите, ни в клин, ни в ръкав изръмжаваха. Те стовариха тежки длани върху врата на Ван Фу, който неволно забеляза все пак, че ръкавите им не са в съзвучие с цвета на дрехите.

Подкрепян от ученика си, Ван Фу се запрепъва след войниците по неравните улици. Минувачите се тълпяха и обсипваха с подигравки двамата престъпници, очевидно поведени към дръвника. На всички въпроси на Ван войниците отговаряха със зверска гримаса. Стегнатите ръце го боляха и Лин отчаян гледаше своя учител и се усмихваше, което за него беше по-кротка форма на плач.

Стигнаха пред императорския дворец, възправил сред утрото виолетовите си стени, иззидани сякаш от късове мрак. Войниците повлякоха Ван Фу през безчет квадратни и кръгли зали, чиито очертания олицетворяваха годишните времена, посоките на света, мъжкото и женското начало, дълголетието, пълномощията на властта. Вратите се завъртаха около оста си и всяка изсвирваше по един тон, така съгласувани един с друг, че в посока от изгрев към залез слънце човек изкачваше цялата музикална стълбица. Всичко бе сътворено, за да вдъхва представата за свръхчовешка мощ и проницателност и се усещаше, че всяка заповед, изречена тук, не може да не е неотменима и страховита, както мъдростта на предците. Най-сетне въздухът се разреди, тишината стана толкова дълбока, че и мъченик би сподавил тук стоновете си. Един евнух повдигна завесата пред тях, войниците се разтрепераха като жени и те пристъпиха в залата с престола на Небесния син.

Тя нямаше стени, крепяха я дебели колони от син камък. Отвъд мраморните стволове зеленееше градина и всеки един от цветовете, обсипали вейките, принадлежеше към рядък, донесен отвъд океана вид. Ала всичките бяха без ухание, за да не смущава никакъв мирис съзерцанието на Небесния Дракон. От почит към безмълвието, обгръщащо размислите му, никаква птичка не бе допускана в покоите, дори пчелите се пропъждаха внимателно. Висок зид отделяше градината от останалия свят, така че вятърът, облъхвал всякакви мърши и труповете по бойните полета, да не докосва ръкавите на императора.

Небесният властелин седеше на нефритов престол и ръцете му бяха сбръчкани като на старец, макар да нямаше още двайсет години. Синьото от наметалото му въплъщаваше зимата, зеленото припомняше пролетта. Лицето му беше красиво, но безстрастно като поставено нависоко огледало, в което се отразяват единствено звездите и неумолимото небе. От дясната му страна седеше министърът на Съвършените Наслади, от лявата — съветникът за Справедливите Мъчения. Наредените в подножието на колоните придворни ловяха с наострен слух всяка дума, излязла от устата му, и той бе свикнал никога да не повишава глас.