Маргьорит Юрсенар: Вдовицата Афродисия

И все пак, въпреки че не я оставяше нощем да спи с хъркането си и я вбесяваше с кашлицата си, почти й беше жал за лековерния и вятърничав старец, дълго неразбрал нищо, а после втрещен от уплаха, като смешните сенки, показвани от карагьозчиите: докато беше той, в драмата на нейната любов се притуряше и зрънце смях. Весело й беше да извива вратовете на поповите пилци, които после Костис отнасяше под елека си вечерите, когато се промъкваше чак до свещеническия дом, и да набеждава лисиците. Весело беше и в онази нощ, когато старият се бе събудил от любовния им брътвеж и с крайчеца на окото си те го гледаха как се тюхка на прозореца, разкъсван от уплаха да не се орезили, страх да не го застрелят и желание за мъст. И единственият й упрек към Костис бе, че уби този старец, който пряко волята си служеше за прикритие на тяхната любов.

Откак бе овдовяла, никой не се догаждаше за срещите й с Костис в безлунните нощи и на блаженството й не достигаше пиперът на чуждото око. Когато под лепнещите погледи на свахите снагата й се изду, онези набързо решиха, че някой ратай или пътуващ търговец е прилъгал попадията, сякаш Афродисия би пуснала такъв в постелята си. Тъй че трябваше да се примири с тези толкова на място дошли обидни подозрения и да прикрива гордостта си по-грижливо, отколкото гаденето. А след няколко седмици, когато се появи без корем, с прибрани поли, всички заумуваха как ли е успяла толкоз лесно да се отърве от бремето си.

На никого и през ум не мина, че когато тръгна уж за параклиса „Свети Лука“, Афродисия се скри недалеч от селото, в колибата на поповата майка, която от някое време насам печеше хляб за Костис и кърпеше елека му. Не че бабичката беше кой знае колко милостива, но Костис я поеше с ракия, а и тя на младини бе обичала любовта. Там се роди детето, там го удушиха с два сламеника като коте, без дори да го умият. И най-сетне — убийството на кмета от Костисовия другар, тесните длани на обичания мъж, стиснали до побеляване цевта на старото ловджийско шишане, трите дни и трите нощи с изгряващо и залязващо в кръв слънце. И тази вечер всичко ще свърши с празничен огън — варелите с бензин вече са стоварени пред вратата на гробището. Ще подпалят Костис и другарите му като магарешки мърши, които няма кой да си играе да погребва, и на Афродисия й оставаха само няколко часа сънен зной, за да го оплаче.

Дръпна резето и излезе на тесния насип между колибата и гробището. Телата лежаха накуп пред каменния зид, но тя веднага разпозна Костис: беше най-едрият, а и тя го бе обичала. Някой от алчните селяни бе свалил елека му, за да се пъчи с него на празник. Кървавите бразди, потекли от очите му, чернееха от мухи, по него почти нямаше дрехи. Две-три кучета лижеха някакви черни петна на земята, после се завличаха да си легнат в изтънялата сянка. Привечер, когато слънцето омекне, по една, по две, жените ще заприиждат на тясната площадка дълго ще оглеждат брадавицата между плешките на Костис. Мъжете ще обръщат с крака тялото, за да напоят с бензин малкото дрехи по него и ще отпушат бензиновите варели с радостта на винарите, когато избиват чеповете на бъчвите с ново вино. Афродисия докосна раздрания ръкав на ризата, която сама бе шила на Костакис за Великден, и пред очите й изведнъж се изпречи собственото й име, изписано в свивката на левия лакът. Зърнат ли чужди очи разкривените букви върху голата кожа, истината изведнъж ще блесне в мозъците им, както заревото на бензиновите пламъци върху оградата на гробището. Тя се видя за миг претрепана с камъни, засипана под цяла грамада. А не можеше да изтръгне тази ръка, която я уличаваше с такава нежност, да изгори с нажежено желязо пагубната диря. Как да отвори нова рана в това обично тяло, и без това толкова поругано?

Тенекиените венци върху гроба на поп Стефан блестяха от другата страна на осветения зид и изгърбената могилка изведнъж й напомни за мазния търбух на стареца. След като овдовя, пратиха я да живее в колибата при гробището и тя не се оплакваше, че самотува в този пущинак, обрасъл с гробове, защото понякога Костис идваше нощем по пътя, където жив човек не минаваше, а съседът гробар бе глух като мъртвец. Само зидът отделяше гроба на поп Стефан от колибата и често им се струваше, че пак се любят под носа на призрака. Днес същата самотия трябваше да позволи на Афродисия да изпълни един замисъл, достоен за изпълнения й с хитруване и дързост живот, и като бутна огряната от слънцето дървена портичка, тя грабна лизгара и лопатата на гробаря.