Маргьорит Юрсенар - Млякото на смъртта

И вечер, всеки от тримата гледал да седне колкото може по-далеч от огъня, уплашен другите да не го издебнат мълчешката изотзад и да хвърлят чувал върху сянката му, за да я отмъкнат полуудушена, като черен гълъб. Стръвта им за работа се топяла и вече не от умора, а от страх избивала пот по челата им. Накрая най-големият извикал другите двама и им казал:

— Братя мои, братя по кръв, по мляко и по купел, ако не довършим калето, турците пак ще изпълзяват в тръстиките по бреговете на това езеро. Ще насилват нашите ратайкини, ще пепелят из нивята ни надеждата за хляб, ще разпъват аргатите ни на плашилата между фиданките, за гощавка на гарваните. Братя мои, ние имаме нужда един от друг и не е било детелината сама да скъса някое от трите си листа. Но всеки е с млада и права невяста, чиито плещи и източени шии не се превиват под товар. Да не решаваме нищо сами, братя мои, да оставим Случая, божието чучело, да реши. Утре на зазоряване ще вградим в темела на кулата онази, която дойде да ни донесе храна. От вас искам, братя, само една нощ да държите устите си заключени и да не плачем и да не пъшкаме много върху гърдите им — нали всяка от тях ще е с късмета си.

Лесно му било да говори, защото скришом мразел младата си жена и искал да се отърве от нея, да я смени с една хубава рижа гъркиня. Вторият нищо не рекъл, защото веднага си наумил, щом се върне, да предупреди своята, и само най-малкият се обадил — бил от онези, които държат на думата си. Ала после се засрамил от куража на батковците си, готови да се отрекат от най-милото заради общото, и лесно го склонили да обещае, че ще мълчи тази нощ.

Прибрали се в стана по онова време, когато духът на погасналата светлина още се носи над полето. Вторият брат дръпнал начумерен завесата на шатрата и извикал на жена си да му събуе чизмите. Щом тя се свела пред него, той запратил ботушите в лицето й и троснато изръмжал:

— Цяла седмица една и съща риза нося, неделя иде, а нямам с какво да се пременя. Проклета повлекано, утре по тъмно да идеш на езерото и до тъмно да не си се върнала — цял ден ще бухаш и ще плакнеш. Крачка да си мръднала, на място оставаш!

И младата булка, разтреперана като лист, обещала целия ден да пере.

Най-големият се прибрал, решен с нищо да не се издаде пред своята, защото му били дотегнали ласките й и отмилял натежалият стан. Но той си имал слабост: говорел насън. Тази нощ налятата матрона не склопила очи, мъчела се да разбере с какво не е угодила на своя стопанин. По някое време мъжът й се завъртял в постелята и тя го чула да проговаря:

— Блажена душо моя, най-сетне овдовяла… О, каква радост, веднъж онази черната да потъне в кулата…

И само най-малкият се върнал в шатрата си блед и посърнал, като човек, срещнал по пътя Смъртта, поела на жътва с коса на рамо. Той целунал детенцето си в ракитовата люлка, прегърнал младата си невяста и цяла нощ тя го слушала как хлипа на сърцето й. Но не го попитала за мъката му, защото нямала обичай насила да тегли думите от устата му, а и не й трябвало да знае откъде идва болката му, за да се опита да я утеши.

На другата сутрин тримата братя нарамили лизгарите и чуковете си и се запътили към кулата. Жената на втория брат напълнила кошника си с пране и паднала на колене пред жената на най-стария.

— Сестро, мила сестричке — проплакала тя, — на мен ми е редът днес да нося храна на мъжете, но моят ми се закани на място да ме остави, не му ли опера белите ризи. Цял кошник съм напълнила.

— Сестро, мила сестричке — отвърнала жената на най-стария брат, — да ида да занеса храна на мъжете, но тази нощ дявол ми влезе ей в този зъб… Олеле, от болка не мога да мръдна…

И тя пляснала с ръце и повикала жената на най-малкия брат скоро да дойде.

— Жено на най-малкия ни девер — казала тя, — скъпа невясто на нашето братче, иди наместо нас да отнесеш ядене на мъжете, защото пътят е дълъг, нозете ни са морни и не сме млади и чевръсти като теб. Иди, агънце, а ние ще напълним кошницата със сладки гозби, та мъжете ни отдалеч да се засмеят, като те видят, че идеш да ги нахраниш.

И сложили в кошницата варена с мед риба от езерото, пълнена с коринтски стафиди, оризови сърми, увити в лозов лист, овче сирене и симид със солени бадеми. Грижовно предала младата невяста малката си рожба в ръцете на двете зълви и тръгнала по пътя с кошницата на главата и с участта си на шията, като невидима свята муска, върху която сам Господ Бог бил белязал каква смърт й е отредил и кое място в небесата си.

Едва-едва се замержеляла в края на пътя и братята веднага изтичали насреща й. Двамата големи се питали дали са сполучили хитрините им, а малкият се молел Богу. Най-старият изпсувал през зъби, когато видял, че не е грозилището му, а вторият с висок глас благодарил на Господа, че е пощадил неговата перачка. Малкият паднал на колене и прегърнал нозете на младата си невяста, плачел и я молел за прошка. После зацелувал краката на братята си, дано се смилят. Най-сетне скочил и ножът му лъснал на слънцето. Един удар с чук в тила го съборил край пътя. Уплашената невяста изтървала кошницата — пръснала се храната и песовете веднага я заръфали. Едва тогава разбрала всичко и вдигнала ръце към небето.