Уошингтън Ървинг - Легенда за двете загадъчни статуи

— Нека това ти напомня за тайната, която ти разкрих, и бъде доказателство, че всичко, което съм ти казала, е истина. Моето време изтече и трябва да се връщам в омагьосаната зала. Не идвай с мен, за да не те сполети зло. Сбогом. Запомни каквото ти казах и нека отслужват литургии за моето спасение.

След тези думи тя влязла в някакъв тъмен проход, който минавал над голямата кула, и повече не се появила.

Някъде откъм колибите под Алхамбра, пръснати из долината на Даро, се чуло кукуригане на петел и бледа ивица светлина се появила над планините на изток. Излязъл лек ветрец и из дворовете и коридорите се разнесъл звук, като че шумели сухи листа, а вратите една след друга започнали да се затръшват.

Санчика се върнала по местата, които дотолкова скоро гъмжали от призрачното множество, но Боабдил и безплътните му царедворци си били отишли. Луната осветявала празни зали и галерии, загубили своето мимолетно великолепие, потъмнели и разрушени от времето и потънали в паяжини. Прилеп прехвърчал в бледата светлина, от езерото изкрякала жаба.

Санчика се забързала към отдалеченото стълбище, което водело към скромното жилище на семейството й. Както винаги вратата била отворена, тъй като Лопе Санчес бил твърде беден, за да се нуждае от резе или ключалка. Тя допълзяла до сламеника си, сложила миртовия венец под възглавницата и скоро заспала.

Сутринта детето разказало на баща си всичко, което му се било случило. Лопе Санчес обаче го възприел като най-обикновен сън и дори се присмял на доверчивостта й. После се заел с обичайната си работа в градината, но съвсем скоро дъщеричката му дотичала задъхана и извикала:

— Татко! Татко! Виж миртовия венец, който мавърката постави на главата ми.

Лопе Санчес зяпнал от изумление, тъй като стъбълцето на миртовото клонче било от чисто злато, а всяко листенце — от искрящ смарагд! Тъй като нямал голям опит със скъпоценните камъни, той нямал и представа за истинската стойност на венеца, но видяното било достатъчно, за да се убеди, че той е значително по-материален от веществото, от което обикновено са направени сънищата, и че във всеки случай от съня на детето има някаква полза. Първата му грижа била да задължи дъщеря си да пази пълна тайна, въпреки че за това можел да бъде спокоен, тъй като нейното благоразумие далеч надхвърляло възрастта и пола й. След това се запътил към подземието, където стояли статуите на двете алабастрови нимфи. Забелязал, че главите им са обърнати в една посока и погледите им — вперени в една и съща точка във вътрешността на сградата. Лопе Санчес не можел да не се възхити от този толкова хитроумен начин да се опази една тайна. Прекарал мислена линия от очите на статуите до мястото, в което гледали, направил знак върху стената и си отишъл.

Цял ден обаче съзнанието му било отвличано от хилядите грижи. Гледал да се навърта, та поне отдалеч да вижда статуите, и изстивал от ужас, че тайната на богатството може да бъде разкрита. Всяка стъпка, която наближавала мястото, го карала да се разтреперва. Би дал мило и драго само да може да обърне главите на статуите в обратна посока, като забравял, че стотици години нимфите са гледали все нататък и това на никого не е направило впечатление.

„Да ги вземат мътните — мислел си той, — всичко ще издадат. Нима някой нормален човек е чувал за толкова странен начин за опазване на съкровища?“

Чуел ли да се приближава някой, той бързо се отдалечавал, сякаш това, че дебнел наоколо, можело да събуди подозрение. После предпазливо се връщал и надничал, за да провери дали всичко си е на мястото, но при вида на статуите отново закипявал от негодувание.

— Ох, ето ги, стоят си и все гледат, и гледат, и гледат точно там, където не трябва. Да ги вземат дяволите дано! И те са като всички жени — ако нямат език да издрънкат нещо, непременно ще го направят с очите си.

Най-после за негово облекчение дългият, изпълнен с вълнения ден, приключил. Из пустите зали на Алхамбра вече не отеквали стъпки; и последният пътник прекрачил прага: резетата и ключалките на големия портал били спуснати и прилепът, жабата и бухалът постепенно се отдали на нощните си занимания в опустелия дворец.

Лопе Санчес обаче изчакал нощта доста да напредне и чак тогава се осмелил да отиде с малката си дъщеричка в залата на двете нимфи. Заварил ги да гледат все така многозначително и загадъчно към тайното скривалище на съкровището. „С ваше позволение, прекрасни дами — помислил си той, докато минавал между тях, — сега ще ви облекча от товара, който кой знае как е угнетявал духа ви през последните два-три века.“ След това се захванал за работа в тази част на стената, където бил поставил знака си, и не след дълго попаднал на скрита кухина, в която имало две големи порцеланови делви. Опитал се да ги извади, но те не помръднали, докато не ги докоснала невинната ръка на малката му дъщеричка. С нейна помощ той ги измъкнал от нишата и за най-голяма своя радост открил, че са пълни с мавритански жълтици, сред които имало украшения и скъпоценни камъни. Още преди съмване успял да ги пренесе в жилището си и двете статуи-пазителки останали с очи все така вперени в празната стена.