Уошингтън Ървинг: Легенда за двете загадъчни статуи

Малката Санчика слушала историята със затаен дъх. Тя била любопитна по природа и начаса изпитала неудържимо желание да надникне в опасната пропаст. Отделила се незабелязано от своите другарчета, отишла до развалините и след като се лутала известно време сред тях, стигнала до една падина, подобна на леген, близо до стръмния планински склон, който се спускал отвесно надолу към долината на Даро. В средата на тази падина зеел отворът на ямата. Санчика се престрашила, приближила се до ръба и надникнала. Вътре било тъмно като в рог и се получавало усещане за неизмерима дълбочина. Кръвта й замръзнала, отдръпнала се назад, после отново надникнала, после понечила да избяга, но след това пак надникнала — самият ужас, който изпитвала, й доставял удоволствие. Накрая дотъркаляла голям камък и го бутнала в пропастта. Известно време не се чувало нищо, сетне камъкът със страхотен трясък се блъснал в някаква скална издатина, после започнал да отскача от стена в стена, като през цялото време тътнел и трополял като гръмотевица. Накрая, някъде много дълбоко, се чул последен плясък във вода и отново се възцарила тишина.

Тишината обаче не продължила дълго. Като че ли нещо се било разбудило в мрачната пропаст. Нагоре започнало да се издига някакво мърморене, което приличало на бръмченето на пчелен кошер. То ставало все по-силно и по-силно, чули се неясни гласове като на отдалечено множество, глухо подрънквали оръжия, звънтели цимбали, ечали тръби, сякаш в самите недра на планината някаква армия се готвела за бой.

Детето мълчаливо се отдръпнало, изпълнено със страхопочитание, и забързало към мястото, където били останали родителите и другарчетата му. Всички обаче си били отишли. Огънят догарял и на лунната светлина се виждало как се издигат последните валма дим. Далечните огньове, които преди просветвали из равнината и по планините, били изгаснали и всичко сякаш било потънало в дълбок сън. Санчика извикала родителите си и някои от другарчетата си по име, но отговор на получила. Затичала се надолу по склона и покрай градините на Хенералифе, докато стигнала до алеята с дърветата, водеща към Алхамбра, и седнала да си поеме дъх на една закътана сред зеленина пейка. Камбаната на часовниковата кула от крепостта ударила полунощ. Навсякъде царял дълбок покой, като че ли цялата природа спяла. Изключение правело само някакво невидимо поточе, което тихо ромоляло някъде из храстите. Сладостният аромат на нощния въздух вече за почвал да я унася, когато окото й доловило някакъв блясък в далечината и за най-голяма своя изненада Санчика видяла, че това е дълга кавалкада от мавритански воини, които се стичали като порой надолу по планината и по зашумените алеи. Някои били въоръжени с щитове и копия, други — с ятагани и бойни брадвички, а излъсканите им брони проблясвали на лунната светлина. Конете им гордо се вдигали на задните си крака и хапели юздите си, но тропотът от копитата им въобще не се чувал, като че ли били подковани с плъст. Ездачите пък били бледи като смъртници. Сред тях яздела прекрасна принцеса с корона на главата и дълги златисти къдрици, в които били вплетени бисери. Покривалото на коня й било от алено кадифе, извезано със злато, и се влачело по земята, но тя яздела печална и не вдигала поглед нагоре. Следвала свита от придворни, облечени във великолепни разноцветни роби и тюрбани, а сред тях върху кремав жребец яздел крал Боабдил ел Чико с царствена мантия, обсипана със скъпоценности, и корона, искряща от диаманти. Малката Санчика го познала по жълтата брада и по приликата му с портрета, който често била виждала в картинната галерия на Хенералифе. Детето наблюдавало с удивление и възхита това величествено шествие, което минавало с целия си блясък сред дърветата, но макар и да знаело, че тези монарси, бойци и придворни, толкова бледи и мълчаливи, са вън от естествения ход на времето, родени от някое магическо заклинание, гледало ги безстрашно и сърцето му не трепвало. Такава смелост му вдъхвал тайнственият талисман с формата на ръка, който висял на врата му.

След като цялото шествие се източило, Санчика станала и го последвала. Свитата продължила до голямата Порта на справедливостта, която била широко отворена. Старите сакати часовои, които били на пост, лежали върху каменните пейки на мостовата кула, потънали в дълбок и очевидно омагьосан сън, така че призрачното шествие безшумно се източило покрай тях с развети знамена и триумфално великолепие. Санчика щяла да ги последва, но с изненада забелязала някакъв отвор в земята, който водел към основите на мостовата кула. Влязла и изминала известно разстояние, но се окуражила да продължи напред, след като открила грубо издялани в скалата стъпала и сводест коридор, осветяван на места от сребърни лампи, които разпръсквали едновременно светлина и приятен аромат. Тя смело продължила да върви, докато накрая стигнала до огромна зала, изсечена в самото сърце на планината, великолепно подредена в мавритански стил и осветявана от сребърни и кристални полилеи. На един диван седял стар мавър с дълга бяла брада, който през цялото време клюмал и дремел, а жезълът, който държал, постоянно се изплъзвал от ръката му. Недалеч от него седяла красива жена, облечена в старинна испанска носия, е диадема, искряща от елмази, и вплетени в косите бисери и тихичко свирела на сребърна лира. Чак сега малката Санчика си спомнила, че била слушала старите хора в Алхамбра да разказват историята на някаква готска принцеса, затворена в недрата на планината от стар арабски магьосник, когото тя държала потънал във вълшебен сън с помощта на музиката си.