Умберто Еко - Името на розата

Когато пристигат под манастира и Уилям проявява голяма прозорливост

Беше прекрасна утрин в края на ноември. През нощта бе паднал малко сняг, но земята бе забулена с покривало, не по-високо от три пръста. Още преди разсъмване, веднага след изобразителни, бяхме изслушали литургията в едно село в долината. После, щом изгря слънцето, потеглихме към планината.

Докато се катерехме по стръмната пътека, която криволичеше около планината, видях манастира. Не се учудих от зидовете, които го обгръщаха от всички страни, подобни на други, които бях виждал в целия християнски свят, а от това, което после научих, че наричат Зданието. То беше осмоъгълна постройка, а отдалеч изглеждаше като четириъгълник (съвършена фигура, която изразява якостта и непревзимаемостта на Божия град); южните му стени се издигаха над платото на манастира, докато северните сякаш изникваха от самите склонове на върха и се извисяваха отвесно над тях. Искам Да кажа, че на определени места, гледано отдолу, изглеждаше, като че ли скалата се устремява към небето, без разлика в багрите и материята, и в определен момент се превръща в голяма кула (дело на исполини, познаващи добре и земята, и небето). Три реда прозорци подчертаваха тройния ритъм на това извисяване, така че това, което на земята изглеждаше квадратно от физическа гледна точка, в небето — от духовна гледна точка — ставаше триъгълно. Като се доближихме още, видяхме, че от четириъгълната форма, на всеки един от ъглите й, се издигаше по една седмоъгълна кула; пет от нейните стени гледаха навън; така от четирите от страните на по-големия осмоъгълник се издигаха четири по-малки седмоъгълника, които отвън се виждаха като петоъгълници. И няма човек, който да не съзре възхитителното съчетание на толкова свети числа, всяко от които носи подчертан Духовен смисъл. Осем — числото на съвършенството на всеки четириъгълник, четири — броят на Евангелията, пет — колкото са частите на света, седем — броят на даровете на Светия дух. По своята големина и форма Зданието — както щях да видя по-късно в южната част на италианския полуостров — приличаше на Кастел Урсино или Кастел дал Монте, но поради непристъпното си положение изглеждаше още по-страшно от тях и пораждаше боязън у пътника, който се приближаваше към него стъпка по стъпка. Добре че — тъй като бе ясна зимна утрин — постройката не се появи пред мен такава, каквато изглежда в дните, когато има буря.

Все пак няма да кажа, че тя породи у мен приятни мисли. Изплаших се и изпитах смътно безпокойство. Един Бог знае, че това не бяха призраци, рожба на незрелия ми дух, и че правилно тълкувах неподлежащи на съмнение предчувствия, записани на камъка още в деня, когато исполините са посегнали към него, преди заблудената воля на монасите да се осмели да го освети като хранилище на словото Божие.

Докато нашите мулета се катереха по последния склон на планината, там, където главният път се разделяше на три, като от него се отделяха две странични пътеки, моят учител спря за малко, огледа двете страни на пътя и самия път, погледна и нагоре, там, където редици от вечнозелени пинии образуваха естествен свод, побелял от сняг.

— Богат манастир — рече той. — Абатът държи да прави добро впечатление на посетителите.

Не го запитах нищо, тъй като бях свикнал да говори най-чудновати неща. Пък и след като повървяхме още малко, чухме някакъв шум и на следващия завой пред нас се появиха група разтревожени монаси и ратаи. Щом ни видяха, един от тях се запъти към нас и рече най-любезно:

— Добре дошли, господине, и не се учудвайте, че предполагам кой сте, защото сме предупредени за вашето посещение. Аз съм Ремиджо от Вараджине, ключар на манастира. Ако, както предполагам, вие сте брат Уилям от Баскавила, трябва да предупредим абата. Ти — обърна се той към един от ратаите — тичай да предупредиш, че нашият гост е пристигнал.

— Благодаря ви, господин ключарю — отвърна сърдечно моят учител. — Ценя вашата любезност, още повече че за да ме приветствате, прекъснахте преследването. Но не се тревожете, конят е минал оттук и е тръгнал по дясната пътека. Няма да отиде далеч, защото, като стигне при торището, ще спре. Той е премного умен, за да се втурне по стръмната пътека…

— Кога го видяхте? — запита ключарят.

— Изобщо не сме го виждали, нали, Адсон? — рече Уилям, като се обърна усмихнат към мен. — Но ако търсите Брунело, животното не може да не е там, където казах.