Умберто Еко - Името на розата

Ако не се бяха случили други неща, все още щях да продължавам да се питам откъде се е появил разказът на Адсон. През 1970 г., докато разглеждах сергиите на малка антикварна книжарница на улица „Кориентес“ в Буенос Айрес, недалеч от заведението „Патио дел Танго“, намиращо се на тази голяма улица, попаднах на испанския превод на книжката на Мило Темешвар „За използването на огледалата в играта на шах“; вече бях имал случай да говоря за нея в книгата си „Апокалиптици и интегрирани“, рецензирайки по-късната му книга „Продавачи на Апокалипсиси“. Ставаше дума за превода на изчезналия оригинал на грузински (Тбилиси, 1934 г.). Тук за голяма моя изненада се натъкнах на голям брой цитати от ръкописа на Адсон, взети не от Вале или Мабийон, а от отец Атаназиус Кирхер (но от коя книга?). Един учен човек, когото не смятам за уместно да назова, ме уверяваше, цитирайки индекси по памет, че големият йезуит никъде не споменавал за Адсон от Мелк. Но книгата на Темешвар беше пред очите ми, а епизодите, за които ставаше дума, се покриваха с тези от ръкописа на Вале (описанието на лабиринта не будеше никакви съмнения). Каквото и да писа по този въпрос Бениамино Плачидо, това означаваше, че абат Вале е съществувал, съществувал е и Адсон от Мелк.

Стигнах до извода, че спомените на Адсон имат голям дял в естеството на събитията, за които разказва той; всичко това е забулено в много и смътни тайни, отнасящи се както до автора, така и до местоположението на манастира, което Адсон премълчава упорито; бихме могли да допуснем, че става дума за областта между Помпоза и Конк; разумно е да предположим, че това място се намира на апенинския хребет между Пиемонт, Лигурия и Франция (все едно между Леричи и Турбия). А колкото до времето, когато стават описаните събития, това е краят на ноември 1327 г. Не може да се удостовери кога авторът е започнал да пише. Самият той отбелязва, че през 1327 г. е бил послушник и че когато се е заловил да пише своите спомени, е бил пред прага на смъртта; това ни навежда на мисълта, че ръкописът е бил създаден през последните десет или двайсет години на XIV в.

Нямах кой знае колко сериозни основания да дам за печат моя италиански превод на този тайнствен френски неоготски превод на латинското издание от XVII в. на една творба, писана на латински от немски монах към края на XIV в.

Какъв стил трябваше да възприема? Налагаше се да отхвърля като неоправдано изкушението да изходя от италианските образци от същото време. И то не само защото Адсон е писал на латински; от целия текст става ясно, че неговата култура (или културата на манастира, която му оказва очевидно влияние) принадлежи на време, което може да се определи с точност; става дума за многовековен сбор от знания и стилови обрати, типични за латинската традиция от ранното Средновековие. Адсон размишлява и пише като монах, незасегнат от революцията на простонародния език; той е свързан със страниците, приютени в библиотеката, за която разказва. Формирал се е, изучавайки патриотични и схоластични текстове, и неговият разказ (независимо от събитията, станали през XIV в., които Адсон споменава с безброй съмнения, и то винаги като чути от други) би могъл да бъде написан (изхождам от езика и от ерудираните цитати) през XII или XIII в.

От друга страна, няма съмнение, че превеждайки латинския език на Адсон на своя неоготски френски език, Вале си е позволил доста голяма свобода, и то не само в стилово отношение. Така например понякога действащите лица говорят за свойствата на билките, изхождайки очевидно от книгата за тайните, приписвана на Алберт Велики, която в течение на вековете е била допълвана безброй пъти. Адсон по всяка вероятност е познавал тази книга, но той цитира откъси, които звучат доста буквално било като рецепти от Парацелз, било като явни допълнения на едно издание на Алберт от времето на Тюдорите. По-късно установих, че когато Вале е преписвал (?) ръкописа на Адсон, в Париж е било популярно едно издание от XVIII в. на Алберт Велики и Алберт Малкия, в което били нанесени непоправими изменения. Все пак можем ли да бъдем сигурни, че текстът, от който изхождат Адсон и монасите в отбелязаните от него техни разговори наред с пояснителните бележки, тълкуванията и разните добавки, не е съдържал и анотации, продължили да подхранват по-късната култура?

Трябваше ли да запазя на латински език пасажите, които Вале не е сметнал за нужно да преведе може би за да запази атмосферата на времето? Нямах особени основания; може би постъпих така с мисълта да остана верен на източника… Премахнах излишното, запазих някои неща. Боя се, че съм постъпил като ония лоши автори на романи, които, вмъквайки в действието някой французин, го карат да възклицава „Парбльо!“ и „Ла фам, о, ла фам!“