Умберто Еко - Името на розата

— Но аз знам, че преди три години на един процес в Килкани срещу няколко души, обвинени в нечестиви деяния, вие, след като сте открили виновните, не сте отрекли участието на нечестивия.

— Но не го потвърдих категорично. Вярно е, не го отрекох. Кой съм аз, че да съдя за помислите на дявола — и добави, сякаш за да подчертае мисълта си, — особено в подобни случаи, когато възбудилите инквизиционния процес — сиреч епископът, градските съдии и целият народ, а може би и самите обвиняеми — наистина държаха да се уверят в намесата на нечестивия? Може би единственото истинско доказателство за неговата намеса е упоритостта, с която всички в този момент искат да се уверят, че той се намесва…

— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?

— Как бих могъл да твърдя подобно нещо? — възрази Уилям и аз забелязах, че той формулира въпроса така, та абатът да не може да потвърди, че е възможно да го стори; Уилям използва мълчанието му, за да отклони разговора в друга насока. — Така или иначе, това са минали неща. Отказах се от тази благородна работа, сторих го по волята Божия…

— Несъмнено — съгласи се абатът.

— …и сега — продължи Уилям — се занимавам с други деликатни въпроси. Бих желал да се заловя с това, дето ви тревожи, стига да ми го кажете…

Изглежда, абатът се зарадва, че можа да прекъсне предишния разговор и да се върне на своя въпрос. Като подбираше предпазливо словата, той заразказва със заобикалки за някаква необичайна случка, станала преди няколко дни и причинила голям смут сред монасите. Добави, че разказвал това на Уилям, понеже, знаейки го като голям познавач на човешката душа и на помислите на нечестивия, се надявал, че ще отдели от скъпоценното си време, за да разплете една мъчителна загадка. А се случило следното: трупът на Аделмо от Отранто, млад монах, спечелил си слава на голям майстор миниатюрист, който разкрасявал ръкописите в библиотеката с прекрасни рисунки, бил намерен една сутрин от един козар под склона, над който се извисява източната кула на Зданието. Другите монаси го били видели в хора по повечерие, но тъй като не се явил на утринната молитва, те си рекли, че трябва да е паднал там в най-тъмните часове на нощта. Същата нощ имало голяма снежна буря, снежните парцали, носени от бурния южен вятър, режели като остриета, сякаш се сипела градушка. Размекнато от снега, който отначало се разводнил, а после се втвърдил на лед, тялото му било намерено в подножието на стръмния скат, разкъсано от скалите, по които отскачало. Бедното, крехко тленно създание, дано Бог се смили над него! Тъй като, падайки, тялото отскачало на много места по скалите, трудно било да се разбере точно откъде е паднало; все пак сигурно от някой прозорец — от трите реда прозорци, опасващи трите страни на кулата, дето гледат към бездната.

— Къде погребахте трупа? — запита Уилям.

— В гробището — отвърна абатът. — Сигурно сте го забелязали; намира се между северната стена на църквата, Зданието и зеленчуковата градина.

— Разбирам — рече Уилям. — Разбирам, че вашият проблем е следният. Ако този клетник — дано Бог не го е пожелал — се е самоубил (тъй като не можем да помислим, че е паднал случайно), на следния ден щяхте да намерите някой отворен прозорец, а вие сте установили, че всички прозорци са били затворени и под никой от тях не е имало следи от вода.

Както вече казах, абатът бе сдържан, много дипломатичен човек, но бе толкова изненадан, че не можа да се овладее и наруши сдържаността, с която според Аристотел трябва да се отличава един сериозен и великодушен човек.

— Кой ви каза?

— Вие ми казахте — отвърна Уилям. — Ако прозорецът беше отворен, щяхте веднага да помислите, че той се е хвърлил оттам. Както установих отвън, това са големи прозорци с матови стъкла, а в подобни големи сгради такива прозорци обикновено не са на височината на човешки бой. Следователно, ако прозорецът е бил отворен, тъй като е невъзможно този нещастник да се наведе и да загуби равновесие, щяхте да помислите, че той се е самоубил. В такъв случай нямаше да го погребете в осветената земя. Но тъй като сте го погребали по християнски, значи прозорците са били затворени. А щом са били затворени — тъй като дори в процесите за магьосничество не съм срещал случай с грешен смъртник, на когото Бог или дяволът да са помогнали да се изкачи обратно от бездната, за да заличи следите от собственото си злодеяние, — очевидно е, че предполагаемият самоубиец е бил по-скоро бутнат или от човешка ръка, или от нечестива сила. И вие се питате кой ли е могъл — не казвам да го бутне в бездната, — а да го вдигне против волята му до перваза и сте разтревожен, че сега из манастира обикаля някаква злокобна сила, била тя естествена или свръхестествена.