Венедикт Ерофеев - Василий Розанов през погледа на един ексцентрик

— И сега ме яде тази контрастност между мене и тях. „Идиотите по рождение плачат — казва Дарвин, — но кретените никога не проронват сълза.“ Значи те са кретени, а аз съм идиот по рождение. Всъщност не, ние се различаваме като сълзата на идиот от усмивката на кретен, като дрисъкът от запека, като леката ми идиоия от безкрайната им шибаност (сто хиляди извинения). Лишили са ме от дъх и въздух, обкръжили са душата ми със страх отвсякъде, нищо не чакам от тях, не, не, бъркам, чакам от тях невероятни зверства и неизразима грубиянщина, всеки миг ще се почне, от изток или от заник ще се почне — но идва мигът. И когато се почне, ще се махна, ще се махна веднага и без да му мисля, имам опит в тия неща, имам подръка и отрова, слава Богу. Ще се махна, за да не гледам безумието на синовете човешки…

Казах му всичко това, задавен от сълзи. И като свърших, се облегнах на стола, замигах и затреперих. Събеседникът ми мe наблюдава малко, после каза:

Не се терзай, друже, защо се терзаеш? Спри да трепериш, импулсивни човече! Нали ти самият всеки ден допускаш до трийсет гряха волни и още сто и трийсет неволни, за тях се погрижи първо. Ти ли си седнал да се оплакваш от мирските грехове и да ги поемаш върху плещите си? Първо се заеми със своите грехове. В общото „безумие на синовете човешки“ има място и за твоята (много сладко го каза!) „шибаност“. „Светът е вечно тревожен — затова е свят.“ И дори нещо повече: „Често сме неправдиви, за да не си причиняваме излишна болка.“ А Той е неизменно правдив. Блажен ще си, ако Го видиш и уповаваш. По същество Пътят към почитането на Кръста едва сега започва. Ето на — много ли си живял, друже? Аха — съвсем нищожен срок, пък от времето на Разпятието са минали само шейсет такива отрязъка. Всичко е било съвсем наскоро. Откажи се, прочее, от надменността си, всичко едва сега започва. Нека си приказват, че от молитвен дом, обърнат на разбойнически вертеп, молитвен дом вече не ставало. „Но нежната идея ще надживее железните идеи. Ще се скъсат релсите. Машините ще се строшат. Но това, че на човек му се плаче само пред страха от вечна разлъка — то никога не ще се скъса и изтощи.“ „Трябва да се откажем от желязото — то е паяжина, и да повярваме в нежната идея.“ „Истинско желязо са сълзите, въздишките, мъката. Истинското, което никога няма да се разруши — само то е благородно.“

Говори още много, но вече не така хубаво и без желание. Вдига се леко като утринна мъгла над канапето, люшна се пак като утринна мъгла, а после каза още няколко чудесни думи — за въздишката, коритото и свинете — и като утринна мъгла изчезна.

Прекрасно казано: „Всичко едва започва!“ Не, не това имам предвид, не себе си, при мен всичко започна отдавна и не от Василий Розанов, той само раздуха надеждата в мен. При мен всичко се почна десет години преди това — всичко, с което ме бяха тъпкали от невръстни години бълникаше в мене като помия, издуваше утробата и душата ми и напираше навън — оставаше ми да прибягна до най-провереното средство: да го повърна с два пръста в гърлото. Единият пръст стана Новият завет, вторият — руската поезия, тоест цялата руска поезия от Гаврила Державин до Марина (Марина, която, пише „Беда“ с главна буква).

Олекна ми. Но още дълго бях отмалял и бледен. Висшите функции на мозъка ми гаснеха, понеже беше възбуден само един участък — центърът за повръщане в продълговатия мозък. Имах нужда от нещо под-крепителпо и моят нумизмат ме подкрепи — в деня, когато бях отмалял и блед безпределно.

Той изпълни функцията на оня босненски студент, който надупчил ерцхерцога Франц Фердинанд. Преди него е имало натрупани причини, но те просто са щели да си останат натрупани. От него, собствено, не почва нищо, всичко всъщност свършва, но без него, без убиеца на ерцхерцога, нищо всъщност е нямало да почне.

Ако сега ме попиташе:

— Чувствуваш ли как нищожната ти душа лека-полека се теитезира?

Щях да отговоря: „Чувствувам. Теитезира се.“

И щях да отговоря другояче, отколкото ОНЗИ ДЕН например. Преди говорех с глуповат, жалък глас, с глас, в който имаше само звук и блеене, блеене на заблудена, овца и звук на изгубена драхма ведно. А сега вече знаех някои неща за новите видове мисионерство и бях готов да ги следвам, дори без да са ме призвали. Да благотворя „неумело“ и да анатемосвам „на дребно“.

Прекрасно казано: „Хора, защо не следвате нежните идеи?“ Напомня въпроса на някой британец към вожда на калимантанските канибали: „Защо ядете жените си, сър?“ Не познавам по-добър мисионер от изтегналия се на канапето ми Василий Розанов.